Джоан Харис: Шоколад

Имаме газ, но все още сме без ток. Първата вечер направих на Анук палачинки, светейки си със свещ. Хапнахме край огъня, върху старо списание вместо чинии, понеже багажът ще пристигне най-рано на следващия ден. Къщата някога е била фурна и над тесния вход все още личи издълбан житен клас, подът е потънал в брашнен прах, за да влезем, се наложи да си проправяме път през купища боклуци. Наемът ми се струва смешно евтин на фона на цените в града, с които сме свикнали; дори при това положение забелязах острия подозрителен поглед на брокерката, докато броях парите. В договора фигурирам като Виан Роше 7 7 Почти всички фамилии в книгата са значещи и донякъде отговарят на характерите на героите. Освен Роше (Скалата) по-нататък се срещат Дру (Сухите), Клермон (Устремените към чистия връх), Нарсис (Нарциса), Дюплеси (Човекът с две лица), Воазен (Съседката), Муска (Мискета), Прюдом (Честните хора) и т.н. — Б.пр. , подписът ми е йероглиф, който би могъл да означава всичко. Огледахме новата си територия на светлината на свещта; старите пещи, все още в изненадващо добро състояние под наслоената мазнина и сажди, стените с борова ламперия, почернелите пръстени плочи. Анук откри стария сенник в една стая отзад и двете го измъкнахме. Изпод овехтелия брезент се разбягаха паяци. Жилищните площи са точно над магазина; спалня-дневна и санитарен възел, нелепо миниатюрно балконче, керамично сандъче за цветя с изсъхнало мушкато… Щом го видя, Анук сбърчи чело.

— Толкова е мрачно, маман — звучеше стресната, сякаш не знаеше какво да предприеме пред лицето на тази запуснатост. — И мирише толкова тъжно.

Права е. Мирише така, сякаш светлината е била държана за заложник с години, докато се вкисне и граняса, усеща се и дъх на миши изпражнения, наоколо витаят призраците на неща, които никой не помни и за които никой не тъгува. Звуците отекват като в пещера, вялата топлина на присъствието ни само допълнително подчертава контурите на всяка сянка. Малко боя, слънчева светлина и сапунена вода ще ни отърват от нечистотията, но тъгата е друга работа, отчаяният вопъл на дом, в който никой не се е смял с години. Личицето на Анук ми се видя бледо, очите й като че ли са станали огромни на светлината на свещта, ръката й се вкопчва още по-здраво в моята.

— Тук ли ще трябва да спим? — пита ме. — На Чехълчо не му харесва. Страх го е.

Усмихвам се и целувам сериозната й златиста бузка.

— Чехълчо ще ни помогне.

Запалваме по една свещ във всяка стая — златна, червена, бяла и портокалова. Обикновено сама си забърквам ароматите, но в кризисни ситуации и купешките свещи вършат прилична работа — лавандула, кедър и цитрус. Взехме по една свещ, Анук наду детското си тромпетче, а аз започнах да думкам с метална лъжица по стар тиган и в продължение на десет минути обикаляхме от стая в стая, крещяхме и пеехме с пълни гърла: „Вън! Вън! Вън!“, докато стените затрепериха и вбесените духове отлетяха, оставяйки след себе си едва доловима миризма на опърлено, плюс стабилно количество опадала мазилка. Взреш ли се зад напуканата и опушена боя, зад тъгата на изоставените вещи, ще забележиш бледи контури, като послеобраза на факла, която си държал в ръка: тук златиста стена, там фотьойл, поовехтял, но тържествуващо оранжев, старият сенник внезапно грейва, полускритите му цветове са изсулват изпод пластовете мръсотия. Вън! Вън! Вън! Анук и Чехълчо тропаха с крака и крещяха, избелелият интериор постепенно придоби по-ясни очертания — червен висок стол край виниловия плот, наниз чанове срещу входа. Разбира се, аз съм наясно, че това е само игра. Ефектни номера за успокояване на уплашено дете. Има още много работа, тежка и изнурителна работа, преди това място да стане истинско. За момента обаче ни е достатъчно да знаем, че къщата ни приема с отворени обятия, така, както и ние нея. Морска сол и хляб пред прага за умилостивяване на местните духове. Санталово дърво върху възглавницата за сладки сънища.

По-късно Анук ми каза, че Чехълчо вече не го е страх, което значи, че всичко е наред. Легнахме си с дрехите, сгушени една в друга върху набрашнения дюшек в спалнята, оставихме всички свещи да горят. Когато се събудихме, утрото бе дошло.

Всъщност събудиха ни камбаните. Не си бях дала сметка колко сме близо до църквата, докато не ги чух: плътен басов звън, който на силно време се разпада на жизнерадостен карильон — бомм-тра-ли-ла-ли-боммм. Поглеждам си часовника. Шест. През счупените кепенци на прозорците се процежда сивкаво златиста светлина, която гали леглото. Ставам и хвърлям поглед към площада, влажните павета искрят. Четвъртитата бяла църковна кула раздира утринната светлина и политва над шепата посърнали сгради: фурна, цветарница, магазин за погребални принадлежности — надписи, каменни ангели, емайлирани вечни рози… Бялата кула, издигаща се над прилежно залостените прозорци, е същински маяк, в шест и двайсет римските цифри на часовника искрят в червено за объркване на дявола, Девата, положена във висините, наблюдава площада с леко болнав вид. Най-отгоре на късия заострен връх на кулата се завърта ветропоказател — запад — запад-северозапад — човек с дълга роба и коса. Застанала на балкона с мъртвото мушкато, посрещнах първите богомолци. Разпознах жената с карираното палто от карнавала; помахах й с ръка, тя отмина забързано, без да отвърне на жеста ми, сгушена в палтото си. Зад нея мъжът с филцовата шапка и тъжното кафяво куче, което го следва по петите, ми се усмихна колебливо. Поздравих го бодро, но явно селският етикет не позволява подобни прояви на фриволност в отношенията, понеже той не ми отговори, а на свой ред потъна забързано в църквата заедно с кучето си.