Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

Тя беше с гръб към него, обърната към светлините на града. Той драсна една клечка, тя не можеше да не чуе звука, но остана неподвижна.

Това покана ли беше? Или разсеяност? Отдавна беше вън от света на простите желания и тяхното осъществяване, беше несигурен и не знаеше как да действува. Предполагаше, че има някакъв условен знак, който самотните странници в сенките на банските курорти си разменят, за да се разпознаят бързо един друг.

… Може би той трябваше да направи следващата стъпка. Две непознати деца биха се усмихнали едно на друго и биха си казали: „Хайде да си играем.“

Той се приближи, а сянката пристъпи встрани. Може би ще го поставят на мястото му, както бе чувал в младостта си, че се постъпва с натрапчивите търговски пътници. Сърцето му биеше силно пред неизвестното, неизпитаното, онова, което не бе анализирал и не си бе обяснил. Изведнъж той се обърна и си тръгна. Момичето излезе от сянката на листака, заобиколи една пейка с бавни, но решителни стъпки и се насочи обратно към хотела.

С един гид и още двама спътници Дик пое на другата сутрин към Биркарспитце. Почувствува се добре, когато излязоха над огласяните от хлопатарите високи пасища — Дик с нетърпение очакваше нощуването в хижата, приятно му беше усещането на умора, умелото водачество на гида, съзнанието, че никой не го познава. Но към пладне времето се промени, притъмня, заваля град, загърмя. Дик и единият от другите двама туристи искаха да продължат, но гидът отказа. Със съжаление се спуснаха по стръмнината към Инсбрук, за да започнат отново прехода на другия ден.

След вечерята и бутилката тежко местно вино в пустата трапезария той се почувствува възбуден, без да знае защо, и започна да мисли за градината. Преди вечеря се бяха разминали с момичето във фоайето, този път тя му бе отправила одобрителен поглед, но той не можеше да се отърси от тягостния въпрос: „Защо?“ „Навремето, стига да исках, можех да имам немалко хубави жени, но не го правех; защо трябва да започвам сега, когато от желанията ми е останало само една сянка, един отломък? Защо?“

Въображението му продължи да работи — старият аскетизъм се пробуди и възтържествува, той не бе свикнал на такива неща. „Бих могъл да отида в Ривиерата и да спя с Дженис Карикаменто или с дъщерята на Вилбурхази. Защо трябва да подценявам изминалите години с нещо евтино и лесно?“

Но възбудата още не му беше минала, той прекоси верандата и се качи в стаята си да размисли. Когато човек е телесно и душевно сам, той затъва в самотата, а самотата поражда още по-голяма самота.

Той закрачи из стаята си и докато размисляше, разстла хубавия си туристически костюм на леко затопления радиатор: отново спря очи върху неотворената още телеграма от Никол. Откакто бе тръгнал да пътува, ежедневно получаваше по една телеграма от нея. Преди вечеря не я бе отворил — може би заради случилото се в градината. Оказа се, че това е каблограма от Бъфало, която му бяха препратили от Париж.

БАЩА ВИ ПОЧИНА СПОКОЙНО ТАЗИ ВЕЧЕР.

Той потръпна болезнено от удара и мобилизира съпротивителните си сили; болката като вълна премина през слабините, стомаха и се спря на буца в гърлото.

Препрочете телеграмата. Седна на леглото и въздъхна, загледан пред себе си; първа в главата му проникна старата егоистична синовна мисъл при смъртта на един родител: как ще ми се отрази това, че най-ранната и силна закрила вече я няма?

Тази инстинктивна мисъл отмина, той отново закрачи из стаята, спирайки се от време на време пред телеграмата. Формално Холмс беше помощник енорийски свещеник, с други думи, помощник на баща му, но в действителност той бе управлявал църквата през последните десет години. От какво ли бе умрял баща му? Сигурно поради напредналата си възраст — беше седемдесет и пет годишен. Дълго бе живял. Стана му мъчно, че баща му беше умрял в самота — бе преживял жена си, братята си и сестрите си; имаше братовчеди в щата Вирджиния, но те бяха бедни, нямаха пари да пътуват до Бъфало, затова Холмс бе подписал телеграмата. Дик обичаше баща си — често съпоставяше преценките си с това как би постъпил или какво отношение би взел баща му в даден случай. Дик се бе родил няколко месеца след смъртта на две негови сестрички и баща му, давайки си сметка как ще се държи с него майка му, го беше спасил от разглезване, беше станал негов нравствен учител. Той беше от старо коляно, с уморена кръв, но се бе справил, макар че не му беше лесно.

През лятото баща и син прекосяваха града заедно и отиваха да им лъснат обувките — Дик в колосаното си моряшко костюмче, баща му винаги в изряден и добре скроен пасторски костюм — и бащата много се гордееше с хубавото си момченце. Разказваше на Дик всичко, което знаеше за живота, то не беше много, но беше повечето вярно; прости неща, норми на поведение, които са в обсега на жизнения опит на един свещеник. „Веднъж в един чужд град, тъкмо ме бяха ръкоположили, влязох в една стая, претъпкана с хора, и не можех да разбера коя е домакинята. При мен дойдоха няколко души, които ме познаваха, но аз не се спрях с тях, защото забелязах една жена с посивели коси, седнала до един прозорец в отсрещния край на стаята. Отидох при нея и й се представих. След това спечелих много приятели в този град.“