Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

Той забеляза Дик Дайвър на втория ден от пътуването, изгледа го колебливо, след това му се представи приятелски и седна. Дик остави четивото си и след като изминаха няколко минути, през които долови промяната в Макиско, липсата на някогашното му досадно чувство за малоценност, му стана приятно да разговаря с него. Макиско беше „добре осведомен“ по редица въпроси, интересите му далеч не се ограничаваха с Гьоте — любопитно беше да се слушат безбройните му повърхностни, но нелишени от комбинативност умозаключения, които той наричаше свои мнения. Случайно срещнаха още един познат и Дик няколко пъти обядва и вечеря с тях. Двамата Макиско бяха поканени да седят на капитанската маса, но с начеващ снобизъм те обясниха на Дик, че „не могат да понасят тази среда“.

Сега Вайолет беше грандама, обличаше се при най-добрите шивачи, смаяна научаваше някои дребни неща, които момичетата от добри семейства научават още в невръстни години. Наистина тя би могла да ги научи от майка си в Боаз, но душата й се бе родила в задушните киносалончета в Айдахо и тя не бе имала време да общува с майка си. Сега тя се чувствуваше „от обществото“ — заедно с още няколко милиона други хора — и беше щастлива, макар че мъжът й продължаваше да я мъмри, когато прекаляваше с глупостта си.

Двамата Макиско слязоха в Гибралтар. На другата вечер в Неапол, пътувайки с автобус от хотела към гарата, Дик се запозна с едно семейство — майка с двете си дъщери, които се чувствуваха самотни и безпомощни. Беше ги видял на кораба. Изпита неудържимо желание да им помогне, а може би искаше да има публика, която да му се възхищава: зае се да ги поразвесели; първо им поръча вино и с удоволствие забеляза как те си възвръщат самочувствието. Правеше им комплименти, поддаде се на собствената си игра, пи повече, отколкото трябваше, за да поддържа илюзията, а жените си мислеха, че принцът от приказките е паднал сред тях от небето. Остави ги на разсъмване, когато влакът с клатушкане и пухтене наближаваше Касино и Фросиноне. Рано сутринта, след обичайното американско сбогуване на гарата в Рим, Дик тръгна малко изморен към хотел „Квиринале“.

Пред гишето на регистратора той вдигна глава и се вгледа втренчено. Почувствува се тъй, като че ли беше изпил чаша със силен алкохол, който изгаряше гърлото му и караше кръвта да нахлуе в главата му — беше видял тази, която беше дошъл да види, тази, заради която бе тръгнал през Средиземно море.

Розмари го забеляза в същия момент, тя усети присъствието му, преди да го е разпознала добре: извърна се стреснато, остави приятелката, с която беше, и се втурна към него. Изправен, стаил дъх, Дик се обърна към нея с широко отворени очи: тя прекоси фоайето, блестяща от красота като кобилка с варакосани копитца, в чието кърмило са прибавяли по стиска копривено семе, за да лъсне косъмът й; всичко бе станало тъй бързо, че Дик не можа да направи нищо друго, освен да се опита да прикрие, доколкото може, умората си. Той посрещна блесналия й поглед на уверено в красотата си момиче с престорен жест, който означаваше: „Каква изненада — да срещна именно теб!“

Върху ръката си, облегната на гишето, той усети двете й ръце в ръкавици.

— Дик, сега правим „Залязлото величие на Рим“ — надяваме се поне да го направим; всеки ден може да прекратим.

Той я изгледа настойчиво, за да я смути, така че тя да не забележи небръснатото му лице и смачканата яка на ризата, с която беше спал. За щастие тя бързаше.

— Започваме рано, защото от единадесет нататък има мараня — телефонирай ми в два часа.

В стаята си Дик се окопити. Поръча да го събудят в дванадесет, съблече се и мигновено потъна в дълбок сън.

Не се събуди, когато му звъннаха в дванадесет, но към един часа стана, отпочинал. Отвори куфара си и изпрати костюмите си в гладачницата. Обръсна се, постоя половин час в горещата вана, след това закуси. Слънцето клонеше към Виа Национале, той отметна завесата, така че старовремските месингови халки на корниза звъннаха и слънчевите лъчи нахлуха в стаята. Докато чакаше да му изгладят костюма, прегледа „Кориере дела сера“ и научи за „una novella di Sainclair Lewis «Wall street» nella quale l’autore ana — lizza la vita sociale di una piccola citta Americana“ 80 80 Роман от Синклер Луис, „Уол Стрийт“, в който авторът анализира обществения живот в един малък американски град (итал.). — Б.пр. . След това се опита да мисли за Розмари.

Отначало не можеше да стигне до никакво заключение. Тя беше млада, привлекателна, но такава беше и Топси. Предполагаше, че през изтеклите четири години в живота й беше имало мъже и тя ги бе обичала. Човек никога не знае колко място заема в живота на другите. Даде си сметка, че в заплетените му чувства все пак се таеше обич — най-хубавите връзки са ония, които желаем да запазим, макар да си даваме сметка за препятствията. Миналото отстъпи назад, той изпита желание да прегърне това същество с привлекателна външност, което не се свенеше да му казва, че му принадлежи, да я приеме в себе си, така че тя да престане да съществува извън него. Опита се да изреди нещата, с които би могъл да бъде привлекателен в очите й — те бяха по-малко, отколкото преди четири години. Осемнадесетгодишните могат да гледат на тридесет и четири годишните през романтичната мъгла на юношеството, но двадесет и две годишните виждат тридесет и осем годишните с трезва яснота. Освен това при първата им среща Дик се намираше в емоционалния си връх; оттогава насам духът му беше спаднал.