Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

— Днес отново нервничи, и още как!

— Кой? — попита Дик, но преди човекът да му отговори, продуцентът бързо се приближи към тях.

— Кой нервничи — ти нервничиш! — Той говореше на Дик неприязнено като на член от цензурната комисия. — Когато той нервничи, винаги мисли, че другите нервничат, пък добавя „и още как“! — Той изгледа заплашително събеседника на Дик, след това плесна с ръце: — Хайде — всички на подиума.

Дик се чувствуваше като на гости в някое многочленно и шумно семейство. Към него се приближи една актриса и приказва в продължение на пет минути с впечатлението, че той е актьор, току-що пристигнал от Лондон; когато откри грешката си, тя се смути и избяга. Повечето от членовете на трупата изпитваха или прекомерно превъзходство, или прекомерно чувство за малоценност спрямо външния свят, но първите преобладаваха. Гледаха на себе си като на хора на смелите начинания, хора на бизнеса; те имаха завидно място в една страна, която в продължение на десет години не бе искала друго освен забавления.

Снимките приключиха, защото се появи мараня — подходящо осветление за пейзажисти, но не и за камерата, за нея най-хубав беше ясният калифорнийски въздух. Никотера последва Розмари в колата и й прошепна нещо — тя го изгледа, без да се усмихва, и се сбогува.

Дик и Розмари обядваха в „Кастели дей Чезари“, великолепен ресторант с голяма тераса с изглед към развалините на форума, чийто стил можеше да се причисли към някои от периодите на декаданса. Розмари изпи един коктейл и малко вино, а Дик пи достатъчно, за да се отърси от чувството на неудовлетвореност. След това поеха с кола към хотела, грейнали от щастие, възбудени. Тя искаше да се отдаде на Дик и му се отдаде; и тъй онова, което бе започнало като детинско увлечение на плажа, най-накрая се осъществи.

Розмари беше поела ангажимент за вечеря — един от колегите й имаше рожден ден. Във фоайето Дик налетя на Колис Клей, но тъй като предпочиташе да вечеря сам, излъга го, че има уговорена среща в „Екселсьор“. Изпи един коктейл с Колис и неясното му чувство за неудовлетвореност кристализира в нетърпение — нямаше повече извинения да играе ролята на беглец от клиниката. Станалото не беше толкова увлечение, колкото романтичен спомен. Неговото момиче беше Никол — тя често го караше да страда, но въпреки това беше неговото момиче. Времето, прекарано с Розмари, беше проява на самоснизхождение, дан на себичността, а времето, прекарано с Колис, беше нула плюс нищо.

Пред входа на „Екселсьор“ срещна Бейби Уорън. Хубавите й големи очи се опулиха като стъклени топчета, пълни с изненада и любопитство.

— Мислех, че си в Америка, Дик! Никол с теб ли е?

— Връщам се през Неапол.

Черната лента на ръката му я подсети да каже:

— Стана ми много мъчно, когато научих.

Нямаше как да не вечерят заедно.

— Разкажи ми всичко — започна тя.

Дик й описа накратко фактите и Бейби се намръщи. Тя намери за необходимо да хвърли върху някого вината за катастрофата в живота на сестра си.

— Смяташ ли, че доктор Домлер даде правилна насока на лечението от самото начало?

— Вече няма голяма разлика в прилаганите лечения — разбира се, необходимо е за всеки отделен случай да се намери най-подходящият човек, който да се занимава с него.

— Дик, нямам намерение да ти давам съвети и не претендирам, че съм сведуща по въпроса, но не смяташ ли, че една промяна може да й се отрази благотворно — да остави зад себе си тази болнична атмосфера и да заживее сред другите като всички нормални хора?

— Но ти самата одобряваше идеята за клиниката — припомни й той. — Каза ми, че никога няма да бъдеш напълно спокойна за нея…

— Това беше, когато живеехте като отшелници горе на хълма в Ривиерата, изолирани от всички. Нямам предвид връщането към този живот. А например Лондон. Англичаните са най-уравновесените хора на света.

— Не са — възрази той.

— Напротив. Разбери, аз ги познавам. Мисля, че няма да е лошо да наемете една къща в Лондон за пролетния сезон — знам една много приятна къща на площад Талбът, свободна е, при това мебелирана. Имам предвид да живеете сред здрави уравновесени англичани.

Тя би продължила да го гощава с фикциите, датиращи от деветстотин и четиринадесета година, но той се изсмя и каза:

— Прочетох една книга от Майкъл Арлън 83 83 Майкъл Арлън (1895–1956) — английски романист от арменски произход. и ако това ти наричаш…

Тя срази Майкъл Арлън, като пренебрежително замахна с лъжицата за салата.