Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

Никотера беше в дневната стая на Розмари и двамата говореха за работата си. Когато Розмари му даде да разбере, че трябва да си върви, той шеговито запротестира и малко безочливо намигна на Дик. Телефонът пак иззвъня, Розмари говори в продължение на десет минути, а Дик ставаше все по-припрян.

— Хайде да отидем в моята стая — предложи той и тя се съгласи.

Тя легна на коленете му на голямото канапе, а той прекара пръсти по хубавите къдрици на челото й.

— Отново ставам любопитен — започна той.

— Какво искаш да знаеш?

— За мъжете в живота ти. Любопитен съм, да не кажа нещо повече.

— Имаш предвид колко време, след като срещнах теб?

— Или преди.

— О, не. — Тя беше шокирана. — Преди не е имало нищо. Ти си първият мъж за мен. Продължаваш да бъдеш единственият, на когото държа. — Тя се замисли. — Около една година след това, струва ми се.

— И кой беше той?

— О, просто един мъж.

Тя се опитваше да се изплъзне, но той стана по-настоятелен.

— Обзалагам се, че мога да отгатна: първия път си останала разочарована и след това е имало дълга пауза. Вторият път е било по-добре, но не си обичала партньора си. Третия път всичко е минало добре…

Самоизтезавайки се, той продължи:

— След това си преживяла истинска любов, която се е срутила под собствената си тежест, и си започнала да се боиш, че когато срещнеш човека, когото наистина ще обичаш, няма да имаш какво да му дадеш. — Той съзнаваше, че започва да говори като човек от викторианската епоха. — След това няколко случайни приключения и в този дух досега. Близко ли съм до истината?

Тя се засмя, готова да се разплаче.

— Толкова си далеч от нея, че повече не можеш да бъдеш — каза тя за негово облекчение. — Но някой ден ще намеря човека, когото ще обичам цял живот, и няма никога да го пусна.

Телефонът иззвъня и Дик разпозна гласа на Никотера. Търсеше Розмари. Дик закри мембраната на слушалката с ръка.

— Искаш ли да говориш с него?

Тя отиде до телефона и забърбори на бърз италиански, от който Дик не разбра нито дума.

— Тези телефонни разговори отнемат много време — каза той. — Минава четири часът, а аз имам ангажимент в пет. По-добре върви да се забавляваш със синьор Никотера.

— Не ставай глупав.

— Тогава смятам, че докато съм тук, няма какво да се занимаваш с него.

— Трудно е. — Неочаквано тя се разплака. — Дик, обичам те, никога не съм обичала друг като теб. Но какво можеш да ми предложиш?

— Какво може да предложи Никотера?

— Това е различно.

… Защото младостта се стреми към младост.

— Той е лигльо! — Дик беше бесен от ревност, не искаше отново да бъде уязвен.

— Той е само хлапак — възрази тя, хълцайки. — Знаеш, че съм преди всичко твоя.

В него настъпи реакция, той я прегърна, но тя уморено се отпусна назад. Той я подържа няколко секунди и двамата останаха неподвижни като танцьори, когато замира последният акорд на адажиото — очите й бяха затворени, косите й отметнати назад като на удавница.

— Дик, пусни ме да си вървя. Никога през живота си не съм се чувствувала тъй объркана.

Той беше отблъскващ като безкомпромисен пуритан и тя инстинктивно се отдръпваше от него, защото срещаше сляпа ревност вместо съчувствието и разбирателството, на които беше свикнала.

— Искам да знам истината — каза той.

— Добре тогава. Ние сме често заедно и той иска да се оженим, но аз не искам. Какво от това? Какво искаш от мен? Ти никога не си ми предложил да се омъжа за теб. Искаш цял живот да си губя времето с глупаци като Колис Клей.

— Снощи си била с Никотера?

— Това не е твоя работа — изхълца тя. — Извинявай, Дик, твоя работа е. Ти и мама сте единствените хора на света, които обичам.

— А Никотера?

— Знам ли?

Тя се изплъзваше от него, затова той придаваше значение и на най-незначителните й думи.

— Изпитваш ли към мен същото както в Париж?

— Чувствувам се спокойна и щастлива, когато съм с теб. В Париж беше различно. Но човек никога не може да каже какво точно е изпитвал. Ти можеш ли?

Той стана и започна да изважда вечерните си дрехи — реши, че не трябва да я обича повече, сърцето му се пълнеше с горчивина и омраза.

— Никотера не ме интересува! — заяви тя. — Но утре трябва да замина за Ливорно с трупата. О, защо трябваше да се случва това! — Последва нов порой от сълзи. — Как можа да стане така! Защо дойде тук? Не можа ли да остане само хубавият спомен? Чувствувам се тъй, сякаш съм се скарала с мама.

Той започна да се облича, а тя стана и тръгна към вратата.