Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

Заобиколиха Форарлбергските Алпи и Дик с наслада наблюдаваше пасторалната гледка. Виждаха се едновременно най-малко пет-шест селца, всяко едно сгушено около черквата. Лесно беше да се гледа на земята отдалеч, тъй лесно, както да се играе на страшни игри с кукли и войници. Така гледаха на нещата държавниците, военачалниците и всички оттеглили се от живота хора. Във всеки случай това беше източник на утеха.

Един англичанин, седнал от другата страна на пътеката, го заговори, но напоследък той изпитваше известна антипатия към англичаните. Англия беше като богат човек, който след разсипническа оргия се сдобрява с членовете на семейството си, заговаря ги, всеки един поотделно, а на тях им е ясно, че единствената му цел е да си възвърне достойнството и предишния си авторитет.

Дик носеше със себе си списанията, които продаваха на аерогарата: „Сенчъри“, „Моушън Пикчър“, „Илюстрасион“ и „Флигенде Блетер“, но по-интересно му беше да слезе мислено на земята, да се пренесе в селцата и да се ръкува с обитателите им. Да седне в черквите, както бе седял в бащината си черква в Бъфало, сред мириса на колосаните неделни дрехи. Да слуша мъдростта на Близкия изток, да бъде разпнат, да умре, да бъде погребан във веселата черквица и отново да се двоуми дали да пусне пет или десет цента в дискоса за даренията заради момичето, седнало на скамейката зад него.

Англичанинът отново размени няколко думи с него и зае списанията му; Дик с радост се отърва от тях и се отдаде на мисли за предстоящото пътуване. Като вълк под дрехата си от дълговлакнеста австралийска вълна, той си точеше зъбите за света на удоволствията — вечно младото Средиземноморие, уханието на засъхналата по стъблата на маслиновите дръвчета пръст, момичето от селцето край Савона с бледорозово лице, светнало като требник, по който играят отблясъците на свещите. Ще я вземе на ръце и ще я отнесе през границата…

… Но там той я изостави — влечеше го към гръцките острови, към тъмнеещите води на непознати пристанища, момичето, изоставено на кея, и луната от популярните песни. Част от спомените на Дик бяха наситени с хлапашка романтика. Сред безпорядък от представи, струпани като купчини стоки в евтин галантериен магазин, той все пак бе съумял да запази, макар и мъждеещо, пламъчето на мисловността.

Томи Барбан беше човек на деня, Томи беше станал герой — Дик го срещна случайно на Мариенплац в Мюнхен, в едно от онези кафенета, където се играе комар на дребно върху персийски килимчета. Вътре се водеха шумни разговори за политика и плющяха карти.

На една от масите беше седнал Томи и се смееше с дръзкия си смях: „Хо-хо, ха-ха-ха! Хо-хо, ха-ха-ха!“ По правило той пиеше малко; негова игра беше смелостта и околните винаги се страхуваха от него. Неотдавна някакъв варшавски хирург бе отстранил една осма от черепа му, който сега зарастваше под косата, и най-слабият от присъствуващите в кафенето би могъл да го убие с един удар на вързана на възел салфетка.

— … Това е принц Чиличев… — очукан, посивял петдесетгодишен русин; господин Макибън и господин Хенън… — Последният беше топчест, чернокос и космат веселяк, който веднага се залови с Дик:

— Преди да се ръкуваме, кажете, какво се увъртате около леля ми?

— Но защо, аз…

— Чухте ме какво казах. Я си признайте, защо дойдохте в Мюнхен?

— Хо-хо, ха-ха-ха! — засмя се Томи.

— Нямате ли си собствени лели? Защо не се увъртате около тях?

Дик се засмя, а човекът намери нов повод да го заяде:

— Стига сме говорили за лелите. Откъде да знам дали цялата работа не е нагласена? Идвате тук, непознат човек, и минал-неминал половин час, започвате да ми разправяте за лелите си. Знам ли какво се крие зад вас?

Томи отново се засмя, след това каза добродушно, но твърдо:

— Достатъчно, Чарли. Седни, Дик — как си? Как е Никол?

Той не изпитваше особени чувства на привързаност към който и да било мъж, изобщо присъствието на други мъже не го вълнуваше — беше спокоен, готов за бой като добре трениран атлет, комуто е поверен второстепенен пост на терена и който повечето време си почива, докато един по-слаб състезател само си дава вид, че почива, а всъщност е в непрекъснато и самоунищожително нервно напрежение.

Хенън все пак не млъкна, той седна на близкото пиано, хвърляше от време на време свирепи погледи към Дик, изсвирваше няколко акорда и под съпровода на замиращите тонове мърмореше: „Лелите ви; но аз не казвам лели, казвам гащи с дантели.“