Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

Дик не си даваше сметка каква рязка промяна е настъпила в нея; той страдаше, неговата засилваща се склонност да се занимава със себе си го правеше сляп за околните неща и той губеше опората, на която градеше умозаключенията си.

След като Мери Норт ги остави, придружена от италианеца — учител по музика, който се бе присъединил към тях по време на кафето, а след това я отведе на гарата, Розмари стана и обяви, че и тя е заета: трябвало да срещне „някои важни хора в студиото“.

— И ако Колис Клей дойде, докато сте още тук — добави тя, — кажете му, че не съм могла да го дочакам: да ми се обади утре.

Последните събития бяха предизвикали реакция в нея, тя бе започнала да мисли само за себе си и бе присвоила правата на децата — това припомни на Дайвърови, че и те имат деца и ги обичат. Розмари си получи заслуженото.

— По-добре оставете бележка на келнера. — Гласът на Никол прозвуча студено и равно. — Ние ставаме веднага.

Розмари схвана укора, но го прие, без да се настройва против тях.

— Тогава няма значение. Довиждане на всички. Дик поиска сметката; той и Никол се отпуснаха и започнаха да дъвчат клечките за зъби.

— Е? — обърнаха се те едновременно един към друг.

Той видя сянка на горчивина около устата й, тя отмина тъй бързо, че само той можеше да я забележи, а можеше и да се престори, че не я е забелязал. За какво мислеше Никол? Розмари беше от десетината души, на които той бе „влязъл под кожата“ през последните години: между тях бяха един французин — цирков клоун, Ейб и Мери Норт, двойка танцьори, един писател, един художник, една актриса от Гран Гиньол, един полупобъркан педераст от руския балет, един обещаващ тенор, когото бяха поддържали в продължение на една година в Милано. Никол добре знаеше колко сериозно приемаха тези хора неговия интерес към тях, неговия ентусиазъм; но тя също така си даваше сметка, че с изключение на онова време, когато се бяха родили децата им, Дик не бе прекарал нито една нощ отделно от нея, откакто бяха женени. От друга страна, той имаше такова обаяние, че просто нямаше как да го остави неизползувано — ония, които притежават този вид жизненост, трябва да бъдат в контакт с хората, да ги привързват към себе си, макар и да нямат нужда от тях.

Дик се затвори в себе си и минутите затекоха, без той да довери нещо на Никол, без да се покаже приятно изненадан, че отново са само двамата.

Колис Клей, южнякът, се провря между масите и свойски ги поздрави. Такива поздрави винаги учудваха Дик — когато някой познат им подвикваше „Здрасти!“ или заговаряше само единия от тях. Той имаше такова изострено чувство за общуване с хората, че изпаднеше ли в апатия, предпочиташе да се крие от тях, а такива момчешки непринудени отношения в негово присъствие му се струваха предизвикателство спрямо нормите на поведение, от които се ръководеше.

С тона на младоженец, закъснял за брачната церемония, Колис оповести пристигането си с думите: „Май че закъснях, птичето е изхвръкнало.“ Дик трябваше да положи усилие, за да му прости, че той не съобрази най-напред да поздрави Никол.

Тя ги напусна почти веднага и той остана да допие виното си с Колис. Всъщност Колис му се нравеше, той беше от следвоенното поколение и не беше високомерен, както повечето южняци, които бе познавал в Ню Хейвън преди десетина години. Забавно му беше да слуша Клей, докато бавно и грижливо натъпква лулата си. Беше ранен следобед и Люксембургската градина се изпълваше с деца и бавачки; за първи път от месеци насам Дик беше свободен през тези часове на деня.

Изведнъж изстина, като разбра съдържанието на поверителния монолог на Колис:

— … Тя не е тъй студена, както вероятно мислите. Признавам си, че дълго време я смятах за студена.

Докато стана една история с нея и един мой приятел, когато се връщахме от Ню Йорк в Чикаго за Великден — едно момче, казва се Хилис, в Ню Хейвън й се беше сторил малко откачен; тя беше взела едно купе с братовчедка ми, но двамата с Хилис искаха да останат сами, затова следобед братовчедка ми дойде в нашето купе да играем карти: И какво мислите, след около два часа връщаме се ние и гледаме — Розмари и Бил Хилис стоят в коридора и се карат с кондуктора — а Розмари бяла като платно. Изглежда, заключили вратата и спуснали перденцата, предполагам, че доста са се били разгорещили вътре, когато идва кондукторът да провери билетите и започва да чука на вратата. Отначало те помислили, че сме ние и чукаме, за да ги занасяме, затова не му отворили, а после, като му отворили, той бил вече побеснял. Запитал Хилис дали мястото му е в това купе и дали двамата с Розмари са женени, че заключват вратата, а Хилис се опита да му обясни, че няма нищо нередно, и накрая кипна. Каза, че кондукторът обидил Розмари и искаше да се бие, но кондукторът можеше да ни навлече големи неприятности — и честна дума, голям труд видях, докато оправя работата.