Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

Ейб спокойно я проследи с очи. Момичето се извърна стреснато и поздрави Никол. Ейб смътно си спомни, че я е срещал някъде из Париж. Той използува отсъствието на Никол, за да се изкашля силно, изхрачи се в кърпичката си и шумно се изсекна. Денят беше топъл и бельото му беше влажно от пот. Пръстите му трепереха тъй силно, че изгори четири клечки кибрит, докато си запали цигарата. Изпитваше крайна нужда да се отбие до бюфета, за да пийне нещо, но Никол се завърна.

— Направих грешка — каза тя с вледенена усмивка. — Беше ме помолила да и се обадя, а сега ми даде да разбера, че съм нежелана. Изгледа ме тъй, като че ли съм дрипа. — Възбудена, тя се засмя малко по-високо от обикновено. — Най-добре е да оставяш другите да те търсят.

Ейб престана да кашля от цигарата и забеляза:

— Лошото е, че когато си трезвен, не искаш никого да виждаш, а когато си пиян, никой не иска да те види.

— Кой, мен ли? — засмя се отново Никол; неизвестно защо, срещата я бе развеселила.

— Не — мен.

— Можеш да говориш само от твое име. Аз обичам хората, много хора — обичам…

Появиха се Розмари и Мери Норт, вървяха бавно, оглеждайки се за Ейб; Никол скочи, викна силно: „Хей! Здравейте!“, започна да се смее и да маха с кърпичките, които бе купила за Ейб.

Събраха се на малка групичка, смълчани неловко и притиснати под величественото присъствие на Ейб; проснал се напреко сред тях като разбита галера, присъствието му засенчваше всичко, дори собствената му слабост и безкритичност, неговата ограниченост и озлобление. Те чувствуваха мрачното достойнство, което той излъчваше, доволството от това, което бе извършил, осъзнавано на моменти и внушаващо респект. Но ги плашеше мъждукащата в него воля, по-раншната воля за живот, сега превърнала се в стремеж към самоунищожение.

Пристигна Дик Дайвър и ги заслони като хубав, приятен параван, към който трите жени подскочиха като маймунки, с вик на облекчение; искаше им се да се покачат на раменете му, на периферията на хубавата му шапка, на златната дръжка на бастуна му. Сега можеха да обърнат гръб на неприличната гледка, която представляваше Ейб. Дик бързо разбра какво е положението и спокойно го пое в свои ръце. Досега те бяха затворени в собствената си черупка, той насочи вниманието им към чакалнята, разясни им архитектурните й особености. На няколко крачки от тях група американци се сбогуваха и говорът им напомняше бълбукаща вода, която изтича от голяма стара вана. Застанали в чакалнята с гръб към Париж, струваше им се, че духом литват към океана, който ги претворява, размества атомите им, за да ги групира в новосъчетаните молекули на нови хора.

Благоденствуващите американци в плътна тълпа прекосиха чакалнята и се изляха на перона. Лицата им бяха открити, детински, някои от тях интелигентни, изтънчени, някои — безгрижни лица на хора, за които други трябва да мислят. Тук-там сред тях се появяваше някое английско лице, открояващо се остро сред околните. Когато перонът се препълни с американци, първото впечатление от тяхната чистота и благоденствие се стопи и отстъпи място на безличното впечатление, което създава всяка тълпа, и те престанаха да наблюдават и да се чувствуват наблюдавани.

Никол сграбчи ръката на Дик и извика:

— Гледай!

Дик се извърна навреме, за да види това, което се разигра в продължение само на секунди. На входа на третия вагон от тях се разигра сцена, твърде различна от многобройните сбогувания наоколо. Момичето с пригладената като каска коса, което Никол бе заговорила, се извърна встрани от мъжа, с когото разговаряше, с бързо движение бръкна в чантата си и в задушната атмосфера на перона прокънтяха два пистолетни изстрела. В същия момент локомотивът остро изсвири и влакът потегли, заглушавайки ехото от изстрелите. Ейб отново им махна от прозореца, станалото не бе стигнало до съзнанието му. Но преди да се струпа тълпа, другите видяха, че изстрелите не бяха дадени напразно — улученият се смъкна на платформата.

Изтекоха години, докато влакът спре; Никол, Мери и Розмари останаха да чакат настрани, докато Дик си пробиваше път през множеството. След пет минути се завърна при тях — тълпата вече се беше разделила на две и следваше човека на носилката и момичето, което вървеше пребледняло между двама объркани полицаи.

— Това беше Мария Уолис — каза Дик запъхтяно. — Човекът, когото застреля, е англичанин — измъчиха се, докато разберат как се казва, защото куршумът е минал през паспорта му. — Те бързо се отдалечиха от влака, полюлявани от тълпата. — Разбрах в кой полицейски участък ще я отведат, така че отивам там…