Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

Той беше подранил; оглеждаше се, движейки само очите си, защото нямаше сили да се помръдне. Край него пренасяха новички куфари, в процесия преминаваха бъдещите пътници и Ейб ги виждаше като дребни, тъмни фигурки, подвикващи с неясни гласове.

Тъкмо се чудеше дали ще има време да отиде до бюфета, за да пийне още нещо, и стисна здраво пачката от овлажнели хилядафранкови банкноти в джоба си, когато пред блуждаещия му поглед изплува образът на Никол, застанала на горната площадка на стълбището. Той започна да я наблюдава — от израза й можеха да се разберат много неща за нея; така си мислят всички хора, които чакат някого и го наблюдават, без той да ги вижда. Лицето й бе смръщено, тя мислеше за децата си, но не нещо конкретно, а въобще, както котка, която брои котенцата си и ги побутва с лапа.

Когато видя Ейб, изразът й се промени; през стъкления покрив се процеждаше мътната утринна светлина, а Ейб представляваше мрачна фигура с тъмни кръстове под очите, които прозираха под бронзовия загар на кожата. Двамата седнаха на една пейка.

— Дойдох, защото ти поиска — каза Никол и думите й прозвучаха като оправдание. Ейб, изглежда, беше забравил защо я бе помолил да дойде и Никол се задоволи да гледа минаващите пътници.

— Тази там ще бъде красавицата на кораба — момичето, с което се сбогуват толкова мъже, — разбираш ли защо си е купила такава рокля? — Никол говореше все по-бързо и по-бързо. — Разбираш ли, че никои не би купил такава рокля освен някоя красавица, която ще пътува на борда на трансатлантически кораб? Разбираш ли? Не? Събуди се! Тази рокля има цяла история, тя изяснява много неща, а човек, който ще пътува през Атлантика, се чувствува самотен, затова трябва да чуе тази история.

Тя рязко замлъкна, нямаше навика да говори толкова много, а като гледаше сериозното й лице, Ейб не можеше да си даде сметка, че тя изобщо бе говорила. Той се надигна с усилие и застана така, че да изглежда прав, макар че всъщност беше полуседнал.

— Следобеда, когато ме заведохте на онзи смешен бал — на Сен Женевиев… — започна той.

— Спомням си. Беше весело, нали?

— На мен не ми беше весело. Този път не ми беше весело да те видя. Омръзнахте ми и двамата, но това не личи, защото аз още повече съм ви омръзнал — разбираш какво искам да кажа. Ако имах желание да се виждам с хора, бих потърсил друга среда.

Отговорът на Никол го плесна като кадифена ръкавица, чиято повърхност обаче не е много мека:

— Глупаво е да се заяждаш, Ейб. Така или иначе, ти не мислиш това, което казваш. Не виждам защо се отказваш от всичко.

Ейб се замисли, налагаше си да сдържа кашлицата си и да не се изсекне.

— Сигурно защото ми омръзна; освен това, за да постигна нещо, трябва да се върна много назад.

Един мъж често успява да играе ролята на безпомощно дете пред някоя жена, но това почти никога не му се удава, когато най-много се чувствува като безпомощно дете.

— Нямаш никакви извинения — отсече Никол.

С всяка изминала минута Ейб се чувствуваше по-зле, не му хрумваше нищо друго освен неприятните забележки, които може да каже един изнервен човек. Никол реши, че за нея най-подходящото държане в случая е да седи и да гледа пред себе си с ръце на скута. Известно време мълчаха и всеки чувствуваше как се отдалечава от другия и може да диша свободно само защото вижда отрязък от синия купол на небето — нещо, което другият не вижда. За разлика от хората, които са се обичали, те нямаха минало; за разлика от мъж и жена — нямаха бъдеще; въпреки всичко до този ден Никол беше обичала Ейб повече от всеки друг с изключение на Дик, а той от години носеше дълбоко скрита в душата си голямата си любов към нея.

— Омръзнаха ми женските приказки — обади се той внезапно.

— Тогава защо не си създадеш своя среда?

— Омръзнаха ми и приятелите. Въпросът е да имаш ласкатели.

Никол изпитваше желание да превърти напред с ръка минутната стрелка на часовника в чакалнята на гарата, когато го чу да продължава:

— Съгласна ли си?

— Аз съм жена и ролята ми е да пазя изграденото.

— А моята роля е да го руша.

— Когато се напиеш, не рушиш нищо друго освен самия себе си — каза тя студено, но същевременно изплашена и неуверена. Чакалнята се изпълваше с хора, но не се появяваше нито един познат. След миг очите й с благодарност се спряха на едно високо момиче с коса с цвят на слама, пригладена като каска на главата, което пускаше писма в пощенската кутия.

— Трябва да поговоря с това момиче, Ейб. Ейб, глупчо, събуди се!