Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

Работата сред бедняците се отразява различно върху различните хора. Ако самият ти си беден, вникваш в тяхната психология и това те обогатява — например когато някой младеж, работил на луксозни кораби, се прехвърли на най-обикновена шхуна, той ще трябва да споделя лишенията на моряците и несъмнено ще възприеме за цял живот нещо от техния мироглед. Затова пък, ако някоя възпитаничка на Бенингтън реши за разнообразие да поработи един месец някъде из копторите, като прекарва уикендите в разкошния дом на родителите си в Лонг Айланд, тя не би получила нищо друго освен самодоволното чувство, че е избраница, която живее в изобилие.

5 октомври 1940 г.

Радвам се, че си харесала „Смърт във Венеция“. Не виждам никаква друга връзка между тази новела и „Портретът на Дориан Грей“ освен алюзията за хомосексуалните наклонности на двамата герои. „Портретът на Дориан Грей“ е малко повече от силно въздействуваща приказка, която подтиква седемнадесетгодишните към интелектуални занимания (така, както ти възприемаш романа сега, навремето го бях възприел и аз). По-късно, когато го прочетеш отново, ще видиш колко е наивен в основата си. Той се намира някъде в долния, разпарцалосан край на „литературата“ така, както „Отнесени от вихъра“ е в горната граница на масовото четиво. Затова пък „Смърт във Венеция“ е произведение на изкуството, принадлежащо към школата на Флобер, което обаче не значи, че само по себе си не е оригинално. Уайлд е имал два модела за „Портретът на Дориан Грей“: „Шагренова кожа“ на Балзак и „Наопаки“ на Юисманс.

Декември 1940 г.

Моят роман е тайна, така поне се надявам. Мисля, че едно от добрите правила е, когато пишеш нещо, да не говориш за него, докато не го свършиш. В противен случай губиш нещо от произведението. То никога вече няма да ти принадлежи напълно.

Никога не критикувам някого заради неуспехите му — в живота има твърде сложни ситуации, — но към липсата на усилие съм безпощаден.

Не унивай от това, че разказът ти не е първа класа. Същевременно няма и да те окуражавам, защото, ако искаш да направиш нещо на този свят, трябва сама да преодолееш препятствията по пътя си и да се поучиш от собствения си опит. Никой не е станал писател само защото го е искал. Ако имаш да кажеш нещо — нещо, което смяташ, че никой преди теб не е казвал, трябва да го усещаш страшно силно в себе си; така накрая ще съумееш да го изразиш по начин, който никой преди теб не е намирал. И тогава онова, което имаш да кажеш, и начинът, по който го казваш, се сливат в едно цяло — сливат се така неотделимо, че сякаш са били създадени заедно…

Още малко проповед: това, което чувствуваш и върху което размишляваш, само ще си намери нов стил. Хората често се възхищават от „новия стил“ на даден писател, но това е така, защото те си мислят, че говорят само за стила, докато всъщност говорят за стремежа една нова идея да бъде предадена с такава сила, която да притежава оригиналността на мисълта. Писателството е ужасно самотно занимание и както знаеш, аз не исках ти да се впускаш в него, но щом така си решила, нека още в началото знаеш тези неща, които аз успях да разбера едва след години.

Да пишеш добре, е все едно да плуваш под водата със затаен дъх.

Изводът е следният: няма да получиш нито финансова независимост, нито безсмъртие. Но ще постъпиш умно, ако се опиташ да го публикуваш дори и без хонорар, дори и само в някое студентско списание. Така ще получиш чувството за собствено литературно съществование и ще се сближиш с други, които се стремят към същото. Що се отнася до самия процес на писане, аз мога да ти помогна само донякъде. Според мен, за да можеш да твориш стегната проза, трябва поне да си се опитал, ако ще и безуспешно, да напишеш хубав сонет, да си чел кратките драматични стихотворения на Браунинг и т.н. — но това беше моят собствен подход към прозата. Твоят може да бъде по-друг, както беше по-друг подходът на Ърнест Хемингуей. Не бих написал това дълго писмо, ако не бях почувствувал, под приповдигнатата мелодичност на твоето повествование, следи от истински ритъм, който носи клеймото на Скоти. На разказа ти все още му липсва правдивост — читателят би казал: „Е, и какво от това?“ Но когато в някой необикновен миг пожелаеш да опишеш нещо тайно, интимно — не скандала, не онова, което се говори, а същността, причината за това, което се е случило на някой студентски бал или след него, тази правдивост може би сама ще дойде при теб — и тогава ще разбереш как е възможно дори зашеметеният от големия град лапландец да почувствува необходимостта да влезе в някой от бижутерските магазини „Картие“.