Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

— Ще ви кажа какво мисля за тази история с Гилдията. За мен това е борба за власт, но аз няма да дам на сценаристите нищо друго освен пари.

— На някои и пари давате твърде малко. Тридесет долара на седмица.

— Кои получават толкова? — изненада се Стар.

— Онези, които са лесно заменима стока.

— В моята студия няма такива.

— Тъкмо във вашата — каза Бримър. — Двама от отдела за късометражни филми получават именно по тридесет долара седмично.

— Как се казват?

— Единият се казва Рансъм, а другият О’Брайън.

Двамата със Стар се засмяхме едновременно.

— Те не са сценаристи — обясни Стар. — Братовчеди са на бащата на Сесилия.

— Но в другите студии има — настоя Бримър.

Стар сипа в чаената си лъжичка лекарство от някакво шишенце.

— Какво значи финк? — неочаквано попита той.

— Финк? Стачкоизменник или доносник.

— Така си и мислех — каза Стар. — При мен има един сценарист, който получава хиляда и петстотин долара и който всеки път, когато минава зад столовете на другите сценаристи в столовата, просъсква: „Финк!“ Би било смешно, ако не ги караше да подскачат на местата си от страх.

Бримър също се изсмя.

— Интересно е да се види такова нещо.

— Ако искате, елате някой ден при мен, ще ви разведа из студията — предложи Стар.

Бримър се засмя, искрено развеселен.

— Не, мистър Стар. Но не се съмнявам, че ще бъда силно впечатлен. Чувал съм, че вие сте един от най-здраво работещите и най-вещи в професията си хора в Западните щати. За мен би било истинско удоволствие да ви погледам как работите, но се боя, че не мога да си го позволя.

Стар ме погледна.

— Приятелят ти ми харесва — каза той. — Откачен е, но ми харесва. — После огледа внимателно Бримър. — В Америка ли сте роден?

— Да. Родът ми живее тук от няколко поколения.

— Има ли и други като вас?

— Баща ми беше баптистки свещеник.

— Исках да кажа има ли червени. Много ми се ще да се запозная с онзи мъжага, който се опита да взриви завода „Форд“. Как му беше името…

— Франкънстийн?

— Да, точно той. Предполагам, че и сред вас има хора, които мислят като него.

— При това доста — сухо отговори Бримър.

— Но не и вие? — попита Стар.

Сянка на раздразнение премина през лицето на Бримър.

— Разбира се, че и аз мисля така.

— Не вярвам. Може би някога, но вече не — каза Стар.

Бримър сви рамене.

— Днес положението е по-друго — рече той. — Дълбоко в себе си знаете, че съм прав, мистър Стар.

— Не. За мен всичко това са глупости.

— Вътрешно си мислите: „Той е прав“, но същевременно се надявате, че системата ще ви надживее.

— Едва ли смятате, че ще можете да свалите правителството.

— Не, мистър Стар, но мислим, че вие ще можете.

И двамата просто се надлъгваха, пускаха си малки остри стрелички, както правят някой път мъжете. Същото го правят и жените, но тогава те са безпощадни. И все пак по-неприятно е да наблюдаваш мъжете в такъв момент, защото никога не знаеш какво ще последва. Разговорът им определено не ме настройваше по-съзвучно с тоналната гама на стаята, затова ги поведох през остъклената врата към нашата златистожълта калифорнийска градина.

Беше средата на лятото, тревата бе свежа и блестяща като през пролетта благодарение на водата от задъхващите се дъждовални машини. Забелязах как Бримър оглежда градината с въздишка в погледа си — те всички имат тоя навик. Навън, на открито, той ми се видя много по-едър — по-висок и по-широкоплещест. Когато си махнеше очилата, ми заприличваше на Супермен. Намирах го за доста привлекателен — впрочем както всички мъже, които не се интересуват от жени. Тримата играхме поред на пинг-понг и аз забелязах, че Бримър борави добре с хилката. Чух, че татко се прибира вкъщи, като си тананикаше онази отвратителна песничка „Хей, моето момиченце, преумори се ти днес“, но изведнъж млъкна — сякаш си спомни, че ние двамата вече не си говорим. Беше шест и половина — бях оставила колата си отвън пред гаража — и им предложих да отидем да вечеряме в „Трокадеро“.

Бримър изглеждаше по същия начин както отец О’Нийл, когато веднъж в Ню Йорк обърна свещеническата си якичка, за да дойде с баща ми и мен на спектакъла на руския балет — съвсем не на място. Щом фотографът Бърни, който обикаляше из ресторанта, за да хване някоя тлъста риба, се приближи до нашата маса, Бримър заприлича на животно, хванато в капан, но Стар отпрати Бърни, а на мен така ми се искаше да ни снима.

За моя изненада Стар изпи три коктейла, един след друг.