Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

Това заинтригува Бримър — първото нещо, което го заинтригува през последния час.

— Много добре познавате себе си, мистър Стар — каза той.

Явно, че му се искаше да си върви. В началото му беше интересно да разбере що за човек е Стар, но сега вече смяташе, че го е разбрал. Все така надявайки се, че нещата ще се променят, аз най-безразсъдно го накарах да се върне у дома с нас, ала когато Стар спря пред бара, за да си вземе още едно питие, разбрах, че съм сгрешила.

Беше тиха, безобидна, безветрена съботна вечер, пред ресторанта имаше паркирани много коли. Ръката на Стар лежеше върху ръба на облегалката и докосваше косата ми. Изведнъж ми се дощя всичко това да ставаше преди десетина години — аз щях да бъда деветгодишна, Бримър на около осемнадесет и щеше да се мъчи с учебната програма на някой колеж в Средния запад, а Стар на двадесет и пет, едва-що наследил света на киното, изпълнен със самочувствие и възторг. Ние с Бримър щяхме да гледаме Стар с уважение и нямаше да му задаваме никакви въпроси. А вместо това — ето ни сега тук, възрастни хора, вплетени в конфликт, който не може да бъде разрешен по мирен начин и който в момента е усложнен още повече от умората и алкохола.

Свърнахме към нашата къща и аз отново закарах колата до градината.

— Трябва да си тръгвам — каза Бримър. — Имам среща с едни хора.

— Не, останете — нареди Стар. — Още не съм ви казал онова, което исках да ви кажа. Ще поиграем пинг-понг, ще пийнем по нещо и после вече ще се счепкаме.

Бримър се колебаеше. Стар запали прожектора и взе своята хилка, а аз отидох да донеса уиски — не смеех да му се противопоставя.

Когато се върнах, те двамата не играеха в истинския смисъл на думата — просто Стар изпращаше една по една цяла кутия нови топки към Бримър, който ги отклоняваше. Щом стигнах до тях, Стар спря, взе бутилката, оттегли се на един стол, разположен извън светлината от прожектора, и се загледа мрачно пред себе си — имаше опасно величествен вид. Беше блед — кожата му бе толкова прозрачна, че едва ли не се виждаше как алкохолът се смесва с отровата на неговото изтощение.

— Време за почивка в днешната съботна вечер — обяви той.

— Но ти не си почиваш — казах аз.

Стар водеше предварително обречена битка със своята склонност към шизофрения.

— Сега ще набия Бримър — обяви след малко. — Лично ще се заема с тази работа.

— Защо не наемете някой професионален бияч? — попита Бримър.

Направих му знак да мълчи.

— Аз сам си върша черната работа — каза Стар. — Ще те смачкам от бой и ще те изгоня от Лос Анджелис.

Стана и тръгна напред, но аз се опитах да го задържа, като го прегърнах.

— Моля те, престани! — казах. — Държиш се отвратително.

— Този човек ти влияе. На всички младежи влияе. Вие не знаете какво вършите.

— Моля те, върви си — обърнах се към Бримър.

Костюмът на Стар беше от някакъв хлъзгав плат. Той ми се изплъзна и тръгна към Бримър. Бримър отстъпи назад, заобикаляйки масата. Изражението на лицето му беше странно, едва после съобразих, че сякаш казваше: „Това ли е то? Нима този крехък полуболен човек държи в ръцете си всичко?“

Стар се приближи до него и замахна. Стори ми се, че Бримър за миг го задържа на разстояние с лявата си ръка. Не можех повече да издържам — отвърнах очи встрани.

Когато погледнах отново, не видях Стар — той лежеше под масата, а Бримър го наблюдаваше.

— Моля те, върви си — казах на Бримър.

— Добре. — Все още гледаше надолу към Стар. Аз заобиколих масата. — Винаги съм искал да ударя с юмрук десет милиона долара, но не знаех, че ще стане по този начин.

Стар лежеше неподвижно.

— Моля те, върви си — повторих.

— Съжалявам. Мога ли с нещо да помогна…

— Не. Само си върви. Разбирам те много добре.

Той отново погледна надолу, изпълнен с известно страхопочитание към безметежния покой на Стар, до който сам го бе докарал за по-малко от секунда. После бързо се отдалечи през тревата, а аз коленичих до Стар и го разтърсих. След миг той дойде в съзнание, сгърчи се страхотно и скочи на крака.

— Къде е той? — извика.

— Кой? — попитах с най-невинен глас.

— Американеца. Защо, по дяволите, трябваше да се омъжваш за него, глупачка с глупачка!

— Мънро. Той си отиде. А аз не съм се омъжвала за никого.

Бутнах го да седне в един стол.

— Отиде си още преди половин час — излъгах.

Топките за пинг-понг бяха пръснати из тревата като небесно съзвездие. Намокрих кърпичката си от една дъждовална машина и се върнах при Стар, но по него нямаше никакви синини — сигурно Бримър го бе ударил отстрани по главата. Той отиде зад едни дървета и повърна, чух го как разрови с крак пръстта, за да покрие повърнатото. Вече изглеждаше съвсем добре, но не искаше да влезе в къщата, преди да му дам нещо за изплакване на устата. Върнах обратно бутилката с уиски и донесох шишенцето с освежителна течност. Край на неговия злощастен опит да се напие. Била съм в компанията на студенти първокурсници, но такава липса на опит и на бакхусов дух не бях виждала. Много неприятности му се случиха тази вечер, но всичко вече свърши.