Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

Говореше така, сякаш желаеше да се срещне с някой от привържениците на култа „аз съм“.

— Каква искаш, руса или кестенява?

— Не, не, искам мъж — побърза да уточни той.

Чувайки гласа на Стар, аз се поободрих — откак бях хванала баща си натясно, имах чувството, че всичко на този свят е помия. Стар промени усещането ми — промени ъгъла, под който виждах нещата, промени самата атмосфера.

— Мисля, че баща ти няма защо да знае — продължи той. — Ще го представим за български музикант или нещо такова.

— Бъди спокоен, те вече се обличат съвсем нормално — обясних аз.

Уреждането на тази среща се оказа по-трудна работа, отколкото си мислех — преговорите на Стар с Гилдията на сценаристите, които се точеха от години, бяха стигнали до задънена улица. Те вероятно се страхуваха да не би да ги подкупят и ме попитаха каква е „идеята“ на Стар. По-късно Стар ми разказа, че се подготвил за срещата, като гледал руски революционни филми от собствената си филмотека. Гледал също така „Кабинетът на доктор Калигари“ и „Андалуското куче“ на Салвадор Дали — очевидно е смятал, че те имат някаква връзка с въпроса. Останал изненадан от руските филми от двадесетте години и по съвет на Уайли Уайт накарал сценарния отдел да му направи резюме от две страници на „Комунистическият манифест“.

Но вътре в себе си той остана сляп за тези неща. Стар беше рационалист, имаше свой начин на разсъждение, неповлиян от книгите, а и едва-що бе съумял да изпълзи от хилядолетното еврейско гето в края на осемнадесети век. Сега не желаеше да види как всичко това изчезва — изпитваше ревностната лоялност на парвенюто към едно въображаемо минало.

Срещата се състоя в, както аз я наричах, „кожената стая“ — една от шестте стаи в нашия дом, обзаведени по проект на вътрешен архитект от „Слоун“ 152 152 „Слоун“ — американски универсален магазин за богати клиенти, с отдел за вътрешна архитектура. преди години и още оттогава това определение, кой знае защо, се наби в съзнанието ми. Тази стая беше най-„декорираната“: килим от ангорска вълна с цвета на зора, в най-нежното сиво, което може да си представи човек — просто да те е страх да стъпиш върху него; сребристата ламперия, облицованите в кожа маси, картините в бледи тонове, крехките украшения — всичко това толкова лесно можеше да се изцапа, че ние се бояхме да дишаме вътре в нея, макар че беше истинско удоволствие да наблюдаваш цялата стая от вратата, когато прозорците й са отворени и завесите жално хленчат от полъха на вятъра. Тя беше пряк потомък на някогашната американска гостна, в която се е влизало само в неделя. И все пак тъкмо тази стая беше най-подходящата за случая, като освен това се надявах, че срещата, какъвто и да е нейният изход, ще й придаде физиономия, ще я приобщи към нашия дом.

Стар пристигна пръв. Беше блед, възбуден и нервен — само гласът му както винаги бе спокоен и приветлив. Имаше нещо твърде типично в отривистия начин, по който ще те поздрави — запътва се към теб, измества всичко ненужно в момента и още с първия си поглед прониква дълбоко в душата ти. Целунах го, и аз не знам защо, и го поведох към „кожената“ стая.

— Кога се връщаш в колежа? — попита той.

Вече неведнъж ми беше задавал този очарователен въпрос.

— Щеше ли да ме харесваш повече, ако бях по-ниска? — попитах. — Мога да ходя без токове и да си сплескам косата.

— Искаш ли после да излезем да вечеряме някъде? — предложи Стар. — Хората ще си помислят, че съм ти баща, но хич не ме интересува.

— Обожавам възрастните мъже — уверих го аз. — Ако мъжът не се подпира на бастун, всичко е само детска игра.

— Много ли такива детски игри си имала?

— Достатъчно.

— Да, хората непрекъснато се влюбват и разлюбват.

— Според Фани Брайс 153 153 Фани Брайс (1891–1951) — американска певица и комедийна актриса, изключително популярна през 30-те години. приблизително веднъж на всеки три години. Съвсем наскоро го прочетох в един вестник.

— Чудя се как смогват — каза Стар. — Но че е така, така е, сам го виждам. И всеки път изглеждат убедени в любовта си. А после изведнъж престават да бъдат толкова убедени. Но когато са убедени, нищо не може да ги помръдне.

— Ти си прекалено зает с филмите си.

— Питам се дали и втория път са толкова убедени, и третия, и четвъртия — упорствуваше той.

— Всеки път повече — казах аз. — И най-много последния.

Той помисли малко и като че ли се съгласи.

— Изглежда, е така. Най-много последния път.