Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

— Пет минути, мистър Стар.

— Съжалявам, но ще ми трябват още няколко минути — каза Стар.

— Петстотин гимназистки минаха под строй покрай къщата ми — продължи актьорът мрачно, — а аз стоях зад завесите и ги наблюдавах. Не можех да изляза.

— Седни — нареди Стар. — Ще ни трябва повече време, за да поговорим.

В приемната двама участници в заседанието чакаха вече десет минути — Уайли Уайт и Джейн Мелъни. Джейн Мелъни беше суховата дребна блондинка на петдесетина години, за която можеха да се чуят петдесетте типично холивудски категоризации — „сантиментална глупачка“, „най-голямата майсторка на сюжети в Холивуд“, „ветеран“, „дърта драскачка“, „най-интелигентната жена в студията“, „най-ловката плагиатка в шоубизнеса“; а освен това, разбира се, я определяха ту като нимфоманка, ту като девственица, маниачка, лесбийка, вярна съпруга. Без да е стара мома, у нея, както у повечето самоиздигнали се жени, имаше нещо старомоминско. Страдаше от стомашна язва и годишната й заплата надвишаваше сто хиляди; можеше да се напише цял доклад по въпроса дали тя беше „достойна“ за нея, дали заслужаваше повече или въобще нищо. Джейн беше ценна с такива свои обикновени качества като простия факт, че беше жена, лесно приспособима, съобразителна и лоялна, че „познаваше играта“ и не беше самовлюбена. Някога двете с Мина бяха големи приятелки и с годините Стар бе успял да се пребори с острото си физическо отвращение към нея.

Тя и Уайли чакаха, без да си говорят — само от време на време отправяха по някоя забележка към мис Дулън. През две-три минути Райнмънд, организаторът, се обаждаше от кабинета си, където чакаха двамата с режисьора Броука. След десетина минути Стар позвъни на мис Дулън и тя повика Райнмънд и Броука; същевременно излезе от кабинета си под ръка с актьора, който изглеждаше толкова съсипан, че когато Уайли Уайт го попита как е, отвори уста и започна на място да му се оплаква.

— О, ужасно съм зле — подхвана той, но Стар го прекъсна рязко:

— Не, не си. Хайде сега върви и си изиграй ролята така, както ти казах.

— Благодаря ти, Мънро.

Джейн Мелъни се загледа след него, но не го заговори.

— Какво става, номера ли му въртят? — попита тя, смятайки, че някой иска да попречи на популярността му.

— Извинете, че ви накарах да чакате — каза Стар. — Влизайте.

Вече беше обед и заседателите имаха право точно на един час от времето на Стар. Не по-малко — такова заседание можеше да бъде прекъснато само от режисьор, принуден по някакви причини да спре снимките; но и рядко много повече, тъй като на всеки осем дни компанията трябваше да пуска по един филм, неотстъпващ по сложност и разходи на „Миракъл“ на Райнхард 136 136 „Миракъл“ на Райнхард — спектакъл, поставен в лондонската зала „Олимпия“ от знаменития германски режисьор Макс Райнхард по пиесата на Морис Метерлинк „Сестра Беатрис“. .

Понякога — сега по-рядко, отколкото преди пет-шест години — Стар работеше по цяла нощ над един-единствен филм. Дни наред след подобна „фиеста“ обаче той се чувствуваше зле. Всяка възможност да преминава от проблем на проблем, всяка промяна възкресяваше жизнеността му. Подобно на хората, които могат да се събуждат от сън, когато пожелаят, той беше нагласил психологическия си часовник да върви не повече от час.

Освен сценаристите в съвещанието участвуваха още Райнмънд, един от най-ценените организатори, и режисьорът на филма Джон Броука.

На пръв поглед Броука приличаше на човек с администраторски способности — едър и спокоен, мълчаливо решителен, обичан от всички. Беше невежа и Стар често го улавяше, че се повтаря — във всичките му филми имаше епизод с младо богатско момиче, с едно и също действие, с едни и същи занимания. Няколко огромни кучета нахлуват в стаята при момичето и започват да подскачат около него. После момичето отива в конюшнята и плясва един от конете по хълбока. Тази тема едва ли можеше да се обясни с Фройд: най-вероятно някой път като младеж, чудейки се какво да прави, той е надникнал през някаква ограда и е видял подобно красиво момиче с кучета и коне. Сцената се е запечатала завинаги в съзнанието му като белег за шик.

Райнмънд беше симпатичен на вид, непоследователен младеж с доста добро образование. По природа той бе човек до известна степен с характер, но поради подчиненото си положение ежедневно бе принуждаван да лавира в действията и мислите си. И така постепенно се бе превърнал в неприятна фигура. На тридесет години не притежаваше нито една от добродетелите, които всеки американец неевреин, както и всеки евреин са научени да смятат за прекрасни. Но той пускаше филмите си навреме и демонстрирайки някаква почти хомосексуална привързаност към Стар, изглежда, бе съумял да притъпи неговата обичайна проницателност. Стар го харесваше — считаше го за добър, всестранно развит човек.