Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома - Том 1 (Разкази и автобиографична проза)

След тези разсъждения Марджори каза „лека нощ“. Когато излезе в коридора, там нямаше никой.

На следващата сутрин, докато Марджори закусваше, в стаята влезе Бърнис, поздрави доста официално и седна срещу нея, като я загледа втренчено и леко навлажни устните си.

— За какво си се замислила? — попита я Марджори, доста озадачена.

Бърнис помълча, преди да метне ръчната си граната.

— Снощи чух какво каза на майка си за мен.

Марджори се сепна, но само леко почервеня и когато заговори, гласът й прозвуча съвсем спокойно:

— Къде беше?

— В коридора. Отначало нямах намерение да подслушвам…

След като я погледна неволно с презрение, Марджори сведе поглед и се задълбочи в балансирането на една неизядена царевична люспа 4 4 Царевична люспа — тънки препечени люспи за закуска, които се заливат с мляко. върху пръста си.

— Мисля, че ще е най-добре да се върна в Оу Клер, след като съм ти толкова неприятна. — Долната устна на Бърнис потрепваше ужасно и тя продължи с плачевен глас: — Опитах се да се държа мило, пък… ти първо не ми обръщаше внимание, а после ме и обиди. Никога не съм се отнасяла с гостите си по този начин.

Марджори мълчеше.

— Но аз ти преча, разбирам. Досаждам ти. Приятелите ти не ме харесват. — Тя млъкна и си спомни още една от своите болки. — Естествено бе, когато се опита да ми намекнеш миналата седмица, че роклята ми не е хубава, да се вбеся. Не мислиш ли, че аз може би знам как да се обличам?

— Не — едва чуто промърмори Марджори.

— Какво?

— Нищо не съм намеквала — каза рязко Марджори. — Доколкото си спомням, казах, че е по-добре да облечеш една хубава рокля три пъти, отколкото да я смениш с две ужасни.

— Смяташ ли, че това беше много любезно от твоя страна?

— Не съм имала за цел да се държа любезно. — Помълча и добави: — Кога искаш да си тръгнеш?

Бърнис си пое рязко дъх.

— О! — Това беше почти вопъл.

Марджори я изгледа учудено.

— Не каза ли, че ще си тръгваш?

— Да, но…

— Аха, значи не мислиш да го правиш!

Известно време двете се гледаха втренчено над масата за закуска. Пред погледа на Бърнис всичко беше като размазано, а върху лицето на Марджори бе изписан онзи суров израз, който се появяваше, когато леко пийналите студенти й се обясняваха в любов.

— Значи не мислиш да го направиш — повтори тя, сякаш точно това бе очаквала.

Бърнис го потвърди, като избухна в сълзи. На лицето на Марджори се изписа досада.

— Ти си ми братовчедка — хлипаше Бърнис. — Аз съм ти на г-г-гости. Трябваше да остана цял месец и ако се върна, майка ще разбере и ще се чу-чуди…

Марджори изчака пороят от накъсани думи да се уталожи до леки подсмърчания.

— Ще ти дам парите, които ми се полагат за един месец — каза хладно тя, — и можеш да прекараш последната седмица където си поискаш. Има един много хубав хотел…

Хълцанията на Бърнис се извисиха до звук на флейта, изведнъж тя стана и избяга от стаята.

Един час по-късно, както Марджори седеше в библиотеката, вглъбена в съчиняването на едно от онези неангажиращи и възхитително уклончиви писма, които само някое младо момиче може да пише, Бърнис отново се появи със силно зачервени очи и привидно успокоена. Тя не погледна Марджори, а взе напосоки една книга от рафта и седна като че ли с намерението да чете. Братовчедка й изглеждаше вглъбена в писмото и продължаваше да пише. Когато часовникът показа дванайсет, Бърнис затвори шумно книгата си.

— Струва ми се, че ще е най-добре да си купя билет за влака.

Това не беше началото на речта, която бе репетирала горе, но тъй като Марджори не реагираше по обичайния за случая начин — не я уговаряше да бъде разумна, не я убеждаваше, че всичко това е недоразумение, — настоящият увод беше най-доброто, което можа да измисли.

— Почакай малко само да си допиша писмото — каза Марджори, без да вдига глава. — Искам да го пратя със следващата поща.

След още една минута, изпълнена със забързано скърцане на перото, тя се обърна и се облегна с вид, сякаш казваше: „На твое разположение съм.“ Бърнис отново трябваше да говори.

— Ти искаш ли да си отида?

— Ами — каза Марджори, като размисляше — смятам, че ако не ти е приятно, най-добре ще е да си отидеш. Няма смисъл да се чувстваш зле.

— Не мислиш ли, че благоприличието изисква…

— О, моля ти се, не ми цитирай „Малките дами“ 5 5 „Малките дами“ (1871) — поучителна повест за момичета, написана от Луиза Олкот (1832–1888). — извика Марджори с раздразнение. — Това е демоде.