— Влезе да си оправи косата — извика буйно той. — Чакам я, за да танцувам още един час с нея.
Те отново се разсмяха.
— Защо някой от вас не ми я отнеме? — извика с негодувание той. — Тя предпочита разнообразието.
— Но, Отис — намеси се един от приятелите му, — ти едва-що си започнал да свикваш с нея.
— Защо ти е тоя бастун, Отис? — попита го Уорън, като се усмихна.
— Бастун? А, това ли? Това е тояга. Като се появи, ще я фрасна по главата и ще я накарам да влезе отново вътре.
Уорън се строполи върху едно канапе и зави от смях.
— Не се хаби, Отис — успя да каже накрая той. — Този път ще те отърва.
Отис се престори, че припада, и връчи пръчката на Уорън.
— В случай, че ти потрябва, старче — каза той с дрезгав глас.
Колкото и красиво и умно да е едно момиче, излезе ли й име, че не я отнемат често от партньора й по време на танц, положението й става много окаяно. Младежите може и да я предпочитат пред пеперудките, с които танцуват по десет пъти на вечер, но закърменото с джаз младо поколение е темпераментно и непостоянно и идеята да танцуваш повече от един фокстрот от начало до край с едно и също момиче е неприемлива, да не кажем ужасна. А наложи ли се пък да изкарат заедно няколко танца и паузите между тях, момичето може да бъде сигурно, че младежът, след като веднъж се отърве от нея, никога повече няма да настъпи своенравните й крака.
Уорън изкара целия следващ танц с Бърнис и накрая, благодарен на паузата, я изведе на една маса на верандата. Настъпи кратко мълчание, докато тя си играеше тъпо с ветрилото.
— Тук е по-горещо, отколкото в Оу Клер — каза Бърнис.
Уорън потисна въздишката си и кимна. Може и така да е, но него това нито го интересуваше, нито го засягаше. Зачуди се дали тя не умееше да води разговори, защото никой не й обръщаше внимание, или никой не й обръщаше внимание, защото не умееше да разговаря.
— Дълго ли още ще останеш тук? — попита я той и се изчерви. Тя можеше да се досети защо я пита.
— Още една седмица — отвърна Бърнис и впери поглед в него, като че ли да се улови за следващата реплика в мига, щом излезе от устата му.
Уорън не го сдържаше на едно място. После, внезапно подтикнат от желание за благотворителност, реши да опита върху нея един от своите трикове. Обърна се и я погледна в очите.
— Устата ти е само за целувки — подхвана той тихо.
Това бяха думи, които казваше на момичетата по баловете в колежа, когато разговаряха в полумрак като този. Бърнис направо подскочи. Изчерви се ужасно и започна да мачка ветрилото. Никой не й беше казвал подобно нещо преди.
— Хлапак! — изплъзна й се от устата, преди да се усети, и тя прехапа устни. Със закъснение реши да се позабавлява и го дари със смутена усмивка.
Уорън се ядоса. Макар да не беше свикнал да вземат на сериозно думите му, те все пак предизвикваха смях или някои и други сантиментални закачки. Освен това мразеше да го наричат „хлапак“, когато не беше на шега. Желанието му за благотворителност се изпари и той смени темата.
— Джим Стрейн и Етъл Димоурест както винаги седят отстрани — забеляза той.
Това беше по в стила на Бърнис, но заедно с облекчението при смяната на темата тя изпита и известно съжаление. С нея младежите не разговаряха за устни и целувки, а й беше известно, че с другите момичета говорят за подобни неща.
— О, да — каза тя и се засмя. — Казаха ми, че се мъкнат от години заедно, без да имат пукната пара. Тъпо е, нали?
Уорън се възмути още повече. Джим Стрейн беше близък приятел на брат му, но освен това не беше хубаво да се присмиваш на хората, че са бедни. Бърнис обаче не искаше да се присмее. Тя просто беше нервна.
Марджори и Бърнис се прибраха вкъщи и си казаха „лека нощ“, когато се качиха на втория етаж. Макар и братовчедки, те не бяха близки. Всъщност Марджори нямаше приятелки — тя смяташе момичетата за глупави. Бърнис пък през цялото това гостуване, уредено от родителите й, копнееше за онези разговори, подправени с кикотене и сълзи, които считаше за неотменим фактор в женското общуване. Но в това отношение намираше Марджори за доста студена; при разговорите с нея изпитваше същото затруднение, както с мъжете. Марджори никога не се кикотеше, от нищо не се боеше, рядко се смущаваше и всъщност притежаваше много малко от качествата, които според Бърнис бяха типично женски и открай време благословени.
Тази вечер, докато си миеше зъбите, тя за стотен път се запита защо винаги когато се намираше далеч от къщи, никой не я ухажваше. Това, че семейството й беше най-богатото в Оу Клер, че майка й канеше ужасно много гости и преди всички балове даваше малки вечери от името на дъщеря си, че й бе купила кола, с която да се разхожда сама — не й бе хрумвало, че всички тези неща могат да бъдат причина за успеха й в родния й град. Както повечето момичета, и тя бе откърмена с топлото млечице на Ани Фелоус Джонстън 3 3 Ани Фелоус Джонстън (1863–1931) — писателка, автор на сантиментални романи, любимо четиво на провинциалните момичета в началото на века.
и с романи, в чиито героини се влюбваха заради някакви техни мистериозни качества, винаги споменавани, но никога описвани.
Читать дальше