Лора Флоран - Крадецът на шоколад

– Тогава направо да продадем страната на "Макдоналдс" и да приключваме – измърмори той. По дяволите, залъкът не беше достатъчно голям. – Смяташ ли да внесеш и топено сирене, като си се захванала?

Тя стисна прекрасните си бели зъби и го изгледа убийствено.

– Ще попитам Кристоф. Той сигурно има добри идеи.

Силвен омекна.

– Слушай, ако искаш да обвиниш някой друг, освен теб самата, задето се прочу като низвергнатата Крадла на шоколад, това е Кристоф, който постоянно разнася сплетни за личния живот – и фантазиите – на хората в своя блог.

– Знам, но той е добър човек. Забавен е.

Силвен кипна.

– Освен това е умен и разбира европейците, и може да ми помогне, ако го помоля.

– Докато аз няма да го направя – подметна дрезгаво Силиш. Във въображението му изникна фантазията как вдига Кристоф и го разтърсва като мокро куче. Не, още по-добре, дава му кутия с отровни шоколадови бонбони, а после наблюдава недоумяващото изражение на лицето му, докато пада мъртъв.

За предпочитане беше да се гърчи от бавна, болезнена смърт. Това щеше да бъде подобаващо отмъщение.

– Кристоф е фурнаджийска лопата. Аз си имам принципи.

– Може би просто трябва да купя някого – каза Кейд, сякаш разсъждаваше на глас. – Така смята баща ми. Примерно "Валрона". Ще бъде много по-ефективно.

– По-ефективно в какъв смисъл? – попита Силвен. Знаеше, че трябваше да си държи устата затворена, но дори в замяна на нейната стройна, страстна настойчивост в прегръдките му, той не можеше да продаде душата си и страната си заедно е нея. – Да свеждаш всичко добро в родината ми до това? – той посочи към чантата ѝ и десертчето "Кори", което несъмнено лежеше вътре.

Кейд се намръщи. За миг той не знаеше дали тя щеше да се вбеси или да отвърне на удара. Но тя само наведе глава и потърка набразденото си чело. Изглеждаше изморена и много натъжена. Отново тази крехкост.

Но той не можеше да ѝ помогне. Не можеше, не искаше да ѝ помогне да изнамери начин как да завладее френския пазар за шоколад, нито как да пусне в масово производство някаква опорочена версия на неговото изкуство и душа в Щатите.

– Защо изобщо ти трябва? Нямаш ли достатъчно пари?

Тя махна с ръка и не отговори. Печалното изражение не отстъпваше. Тя просто не искаше да му изложи причините си. Жените винаги имаха нещо наум.

Не можеше ли просто да се наслади на вечерта? Силвен въздъхна.

– Искаш ли да изтичам да купя бонбони маршмелоу и бисквити?

Лицето ѝ се разведри. Стратегията за отвличане на вниманието беше сработила. Но Силвен се почувства така, сякаш бе принесъл в жертва небцето си.

– Искаш ли да ти покажа как се прави "нещо повече"?

– Разбира се – излъга той. Беше такъв глупак. Но предпочиташе щастливото изражение на лицето ѝ пред умърлушеното, изморено лице.

Ето как Силвен Марки, всепризнатият най-добър шоколатиер в Париж, а следователно и в света, се въвлече в приготвянето на "нещо повече" с бонбони маршмелоу, маслени бисквити и евтин шоколад от супермаркета, който не бил дал дори на тригодишно дете.

Това обаче наистина я зарадва. Двамата седяха на пода пред камината, в която тя беше поставила туристически спиртник – защото според нея шоколадовите сандвичи трябваше да се правят на пода. Приличаше на развълнувано дете, което показва гордо рисунката си на разкривено усмихнато човече на Леонардо да Винчи.

Той, разбира се, беше Леонардо да Винчи. Силвен Марки не се свенеше, а сравни своето виртуозно шоколадово изкуство с майсторството на Леонардо да Винчи.

Силвен не изяде своя шоколадов сандвич. Тя сияеше от щастие, когато прилепи двете бисквити върху размекнатия маршмелоу и поднесе първия сандвич към устата му, а той го взе от ръката ѝ и започна да я целува. Вече бяха на пода, така че постепенно полегнаха и той се наведе над нея на лакти и... се оказа, че имаше повече енергия, отколкото бе предполагал.

Когато тя излезе от унеса на негата, спиртничето беше угаснало. Силвен се поздрави наум.

Но самодоволството му скоро беше засенчено.

Легнал по гръб върху твърдия дъсчен под, осеян с трохи от бисквити, и с главата на Кейд положена на гърдите му, Силвен погали нейната права, коприненогладка коса и се загледа мрачно в белия релефен таван. Долавяше нейното дълбоко, равномерно дишане до кожата си и може би най-лекия намек за дамско похъркване. Би трябвало да ликува, потопен в своя спят, но посткоиталната отмала го беше натъжила.

Тя обожаваше секса с него. Обожаваше неговия шоколад. Но той нямаше представа дали тя се интересуваше дори на йота от другите му страни, макар че горните две бяха доминиращи в личността му.