Лора Флоран - Крадецът на шоколад

Силвен вдигна вежди в печална гримаса при вида на нейната възхита, но когато се зае да сервира месото, на лицето му беше изгряла усмивка.

Кой не би се усмихвал? Ароматите на стека, червеното вино и аспержите изпълваха целия апартамент. Вътре беше светло и топло; навън беше тъмно, ръмеше ситен дъжд, водните капки проблясваха върху стъклата на прозорците. След като я беше откопчил от фотоалбума – чаровен подарък от страна на майка му, но той трябваше да поумнее и да го прибере, заедно с юношеските снимки в него, някъде далеч от погледа на красивите гостенки Силвен се беше почувствал невероятно щастлив.

Всъщност в този момент той не можеше да иска нищо по-вече от живота.

Да готви прекрасна храна за красива жена, която пламваше от страст в ръцете му, да бъде вътре на топло с нея в тази с студена, мокра вечер, която никак не я насърчаваше да подивее, да се ядоса за нещо и да си тръгне. Да знае, че тя беше толкова диво влюбена в неговия шоколад, че той държеше в дланта си ключа към неустоимата съблазън, дори да ѝ скимнеше да се ядоса. Да спори с нея и да я разсмива. Те двамата можеха да се хранят, да пият, да се смеят, да се карат, да се гушкат на дивана, да четат книга, да заспят. Можеха да се събудят на сутринта или по средата на нощта с усмивка. Това щеше да му хареса. Той беше толкова изтощен след интензивността на изминалите двайсет и четири часа, че вече беше готов да заспи.

И все пак, ако тя се сгушеше на дивана с него, разтопена от уют и доверие, прилепила цялото си тяло до него, той можеше и да се разбуди.

И в двата случая беше добре. Имаше само един лош завършек на вечерта и това беше вечерта да завърши. Всичко друго то устройваше.

Преди да седнат на масата той ѝ наля чаша вино, за да насърчи атмосферата на пълно блаженство.

– Хареса ли ти нещото повече? – попита неочаквано тя.

– Кое? Нещо повече?

– Да, нарекох го "нещо повече" – тя се опита да опише концепцията с ръце. – Онова с... онова нещо с шоколада и вафлите, което ти оставих онази вечер.

Тоест, онова нещо явно беше композицията с полуразтопения маршмелоу.

Онова нещо май беше идеалното име за него.

– Защо? – попита той предпазливо. Дали наистина беше отровно? Дали тя се чудеше защо не беше умрял? Или го пробваше, за да провери дали извънземните не бяха отвлекли истинския Силвен Марки и бяха поставили на негово място някакъв самозванец? Тя не можеше да допуска, че той би харесал онова нещо.

– Това е едно от онези забавни неща, което всеки човек в Щатите прави като дете. Хареса ли ти?

Мили боже. Сега пък в очите ѝ се появи искрица надежда.

Силвен се запита как да каже дипломатично, че нещото имаше говнян вкус и се залута в търсенето на думи.

Искрицата помръкна. Merde, той трябваше да измисли нещо.

– Беше... ъ... разбирам защо го харесват децата – не и неговите бъдещи деца, разбира се. Силвен Марки се надяваше да ги възпита в по-добър вкус.

Лицето ѝ посърна. Той се срита наум.

– Вафлите не бяха подходящи. Не успях да намеря обикновени пълнозърнести бисквити – каза тя. – Освен това не е вкусно студено. Трябва да се яде, когато бонбонът е топъл и дъвчащ, а шоколадът се топи върху него.

Силвен положи неимоверни усилия да не издаде вътрешната си болка при мисълта за това светотатство.

– Някой път ще ти покажа как се прави – помъчи се да завърши по-бодро Кейд. Имаше моменти, когато нейният непобедим оптимизъм се превръщаше в сериозен проблем. – Ще видиш. Забавно е.

Харесваше му да слуша бъдещите ѝ планове за тях двамата. С малко дипломатичност, сигурно щеше да успее да отклони вниманието ѝ от аспекта с лепкавите бонбони за постоянно. Тя изглеждаше толкова податлива на сексуално разсейване. Силвен не можа да сдържи усмивката си.

Тя се разведри малко от неговата усмивка, тълкувайки я напълно погрешно.

– Камината истинска ли е?

Мога да ти покажа след вечеря.

– Декоративни пламъци – той се опита да пробута въздишката си на облекчение като израз на съжаление. – В Париж е забранено да се пали истински огън. Хората понякога се опитват да мамят, но комините са запушени.

Тя пак доби разочарован вид. И тогава, вярна на себе си, отново се оживи.

– Обаче имаш – тя размаха ръце в поредния опит да замени липсващата дума с описателни жестове – онова нещо, върху което подгряваш тенджерката за фондю, нали?

Може би. Силвен се опита да отклони въпроса.

– Но нямам маршмелоу и бисквити – нито десертчета "Кори", за бога, но тя несъмнено имаше поне едно в чантата си. Не оставаше без тях, нали?