Лора Флоран - Крадецът на шоколад

– Някой подарявал ли ти е шоколад?

Кейд се засмя.

– Не. Никой не ми е подарявал шоколад.

Силвен я погледна съчувствено.

– Сигурно не ти е лесно. Все си мечтаеш някой да ти подари истински шоколад, но никой да не се осмелява да го направи заради семейството ти.

В това може би имаше зрънце истина, но тя го изгледа с присвити очи.

Той наряза гъбите с ловкостта и бързината на ножохвърляч, после остави ножа върху дъската и бръкна в джоба на якето си, което беше оставил върху облегалката на един стол. Извади оттам една от кутиите с най-малък грамаж, които продаваше в магазина, в която се събираха само четири големи колкото нокът шоколадови бонбони, свали капака и ѝ я поднесе.

Вътре се гушеха четири семпли, квадратни шоколадови блокчета, без никаква украса. Кейд премести поглед от бонбоните към широката длан, която ги държеше, силната китка, правите тъмни косми по мускулестата му ръка. Очите ѝ се стрелнаха към очите му, с почти същия цвят като шоколада, които ѝ се усмихваха лекичко.

Очите му я разсеяха за момент, примамиха я да потъне в тях в този кратък момент на покой. Той сякаш не възразяваше срещу забавянето, изучаваше я, ръката му продължаваше да стои протегната към нея.

Кейд прокара пръсти през косата си и извърна поглед, съсредоточавайки се върху бонбоните. Когато захапа първия, той беше от тъмен шоколад, естествено, с пищен, неуловимо канелен вкус. Откакто му беше казала, че обичаше канела, той постоянно се заиграваше с това.

– Какво мислиш?

Тя си помисли, че да, със същата лекота и естественост, с която дишаше, той засенчваше ухажването на всеки друг мъж, с който беше имала романтична или сексуална връзка.

Ухажването винаги ли му се отдаваше с такава лекота? Дали беше формула, техника за съблазняване? Дали тя изобщо трябваше да си задава този въпрос или просто да се наслаждава на мига?

Усмивката му се стопи сред мълчанието ѝ.

– Non? – той затвори кутията. – Днес ми хрумна да си поиграя с тази комбинация. Сигурно трябва да се изпипа още малко.

– Не – тя поклати глава безпомощно. – Няма нужда да се изпипва повече. – Той беше съвършен точно такъв, какъвто беше. Перфектен.

Кейд отиде и взе фотоалбума, отвори го като средство за самозащита, а също и от дълбоко любопитство. Как ли щяха да изглеждат по-съкровените снимки на Силвен, не онези от списанията?

Тя по-скоро почувства, отколкото видя неговия жест, когато посегна към албума, сякаш понечи да го измъкне от ръцете ѝ. Но той се овладя и се зае с дребните глави лук. Накълца лукчетата толкова ситно и толкова бързо, че Кейд беше готова да се обзаложи, че процедурата завърши най-малко с един порязан пръст.

Той не се поряза, разбира се. Метна лука в тигана и посегна по навик към гърдите си, сякаш за да изтрие пръсти в престилката си, после се опомни и избърса ръце в дънките си.

Беше малко плашещо колко силно обичаше пръстите му Кейд. Прииска ѝ се да правеха и други неща, освен да я побъркват от желание.

Да галят косата ѝ, да си играят с нейните пръсти, да избърсват нещо от бузата ѝ.

Тя отново прикова поглед върху фотоалбума.

– От кого ти е подарък?

– Ма маман – призна той с примирение.

Идеята за майка във връзка с този мъж, с когото тя беше прекарала лудешки предишната нощ, я накара да подскочи, сякаш жената можеше всеки момент да подаде глава иззад затворените врати.

– Къде живее майка ти?

– Двамата с баща ми се преместиха да живеят в Прованс преди няколко години, когато се пенсионираха.

Напрежението в рамената на Кейд се стопи. Тя запрелиства страниците, усмихвайки се на беззъбите бебешки снимки, на петгодишното момченце с омазано с шоколад лице, под което майка му беше написала с химикалка със сребристо мастило Сa s'annonce bien.

Албумът беше замислен като животоописателен. Силвен трябва да е израснал като обградено с обич дете, помисли си тя.

Тя се вглъби в една негова снимка като тийнейджър. Не беше съзрял рано. На седемнайсет години той изглеждаше длъгнест и непохватен, косата падаше в очите му – тя хвърли бърз поглед към галещите брадичката му лъскави къдрици и неволно се усмихна. Просто беше попаднал на добър фризьор, нищо повече. Иначе си беше все същото момче, което предпочиташе романтичното или чувственото излъчване на леко дългата коса. На снимката лицето му беше пъпчиво и очите му изглеждаха прекалено големи за лицето му, макар че чертите му си оставаха същите, но в гимназията очевидно не беше влязъл в най-добрата си форма. Изглеждаше срамежлив и смутен пред фотообектива.