Лора Флоран - Крадецът на шоколад

Когато беше в състояние отново да мисли. Точно сега, единственото му желание беше да отвърне на целувката ѝ.

– Ти дойде – каза тя, когато накрая изплува от целувката. В пълно противоречие с всички други послания, които изпращаше: "Не биваше да идваш. Ще се отегчиш".

Той се засмя тихо, невярващо. Би прелетял целия свят, за да научи това, което току-що беше открил. Би направил това дори две седмици преди Коледа или Великден, когато не можеше да се отдели дори за секунда от работата си.

– Защо дойде? – тя порица решението му, докато притискаше тялото си до неговото, сякаш не можеше да се насити на близостта му.

Защото имаше шанс едно на сто и не беше толкова глупав да не се възползва от него.

Той се наведе усмихнат и прошепна в ухото ѝ:

– За да ти събуя обувките – снощи тя го беше влудила от желание. И той искаше да се увери, че тя все пак беше реална. Да види как изглеждаше нейният свят. И да види реакцията ѝ, когато той влезеше в нейния свят.

А реакцията беше великолепна.

Тя продължаваше да го гледа с блестящи очи, сякаш в тях се отразяваха ослепителните светлинки на Айфеловата кула.

Най-неочаквано Кейд се изчерви. Защото тя действително беше направила всичко, което ѝ беше наредил той снощи. По лицето на Силвен се разля бавна, лукава усмивка и тя се изчерви още по-силно. Той я притегли плътно към себе си и моментално почувства възбуда.

Не беше най-уместната реакция в зала, пълна с нейните бизнес партньори. Той я отмести на такова разстояние, че да не се докосва до него, но достатъчно близо, за да послужи като прикритие, докато отшуми възбудата му.

Когато отново беше годен за показване пред хора, Силвен се ръкува с братята Фиренце, които вече познаваше, и с още няколко човека, които внезапно изявиха желание да се запознаят с него. Отначало това го развесели, защото му бяха ясни мотивите на някой амбициозен кариерист да се запознае с човека, когото наследницата на фамилия "Кори" целуваше публично. После, с известно закъснение, го обзе безпокойство. Никога не му беше хрумвало, че вследствие на връзката си с Кейд той можеше да се сдобие с власт в нейния свят и да трябва да се учи да я използва разумно.

Това беше отрезвяваща мисъл. Позволи му да добие бегла представа как се чувстваше тя, с цялата тази власт, защо не смееше да я игнорира и да се посвети, поне за известно време, върху онова, което тя искаше, а не върху безкрайния списък неща, които можеше или трябваше да прави със своята сила. Чудо беше, че чувството ѝ за идентичност беше толкова цялостно. Силвен си спомни отново как беше потърсил името ѝ в Гугъл и излезлите резултати – бизнес статии, благотворителни акции, коментари.

Тя не знаеше как да се измъкне от отговорностите и задълженията си. Когато Силвен напусна залата, за да я остави да довърши срещата, му се стори, че я изоставаше сред плаващи пясъци, без дори да ѝ хвърли въже.

Той се срещна с един свой приятел, за да пийнат белгийска бира в едно бистро на площад "Сен Катрин", но през цялото време седеше на тръни, измъчван от нелогичното чувство, че трябваше да се върне и да я спаси. Но знаеше, че тя щеше да се ядоса страшно, ако дори опиташе да го направи.

За негово облекчение Кейд се присъедини към тях един час по-късно. Сега Силвен можеше да се отърве от глупавия образ на плаващите пясъци.

Вечер кафенетата и ресторантите изпълваха площад "Сен Катрин" със светлини и оживление, а църквата "Сен Катрин" сияеше озарена на фона на тъмното небе. Вече строяха дървените павилиони за коледния базар, но все още нямаше търговци. Когато приятелят си тръгна, Силвен и Кейд поеха на бавна разходка из стария град.

– Е, тя ли е? – попита внезапно тя.

Тъй като въпросът беше зададен на френски, "тя" можеше да бъде всичко, от площад до жена, затова Силвен потърси жокер.

– Тя какво? Коя?

– Приятелка ли ти е? Спиш ли с нея? – едно от токчетата на ботите ѝ пропадна между плочите на неравния калдъръм. Той я подхвана по-здраво, за опора.

– Шантал? – отгатна накрая той. Тя беше единствената друга жена, с която го беше виждала Кейд. Доколкото му беше известно. Беше възможно тя да си имаше някой частен детектив, който да го е следил и снимал през последната една година, кой знаеше.

Кейд сви устни. Прииска му се да се наведе и да изпие твърдоглавието ѝ. Тя кимна.

– Не. Два пъти в гимназията.

Устните ѝ замръзнаха в тънка черта.

– Защо само два пъти?

Защото го беше зарязала, естествено. Но как да признае това на жена, която искаше да впечатли?