Лора Флоран - Крадецът на шоколад

Мълчание.

– Или предпочиташ да не идвам?

– Не – каза тя. – О, не – но зависи как щеше да се развие тази фантазия. Всичките им любовни срещи до този момент бяха много разгорещени и много... замислени като срещи. Кейд не искаше да го разочарова, ако тя се стовареше на леглото и заспеше до него, измъчена и изтощена, в края на поредния дълъг ден.

Той смени темата.

– Кажи ми с какво си облечена?

– С дрехите – призна тъжно тя. Беше се стоварила в леглото, както беше облечена. Щеше да е по-добре, ако беше с нещо секси или ако имаше присъствието на духа да се престори, че е облечена в нещо секси.

Силвен се засмя.

– Хм, това е интересно предизвикателство. Как да те съблека от петстотин километра разстояние.

Бузите ѝ пламнаха. Както и някои други места. Тя зашумоли за миг, после ботушите ѝ тупнаха на пода.

– Събух си обувките – обади се тя.

– Ма шери – той въздъхна. – Харесвам твоето желание да съдействаш. Но си мисля, че ако си толкова изморена, че дори не се беше събула, ще бъде най-добре да те оставя да се наспиш.

– Знам, но... изгарях от нетърпение да видя как ще свалиш от мен всичко останало.

– Ах... – последва дълга пауза.

Когато заговори отново, гласът беше още по-нисък, по-дълбок, по-дрезгав, дишането му я примамваше в тъмна, топла стая със заключена врата.

– Обещаваш ли да правиш всичко, каквото ти кажа?

Кейд изгаси лампата и се мушна под завивките. Настъпи непрогледна тъмнина. Нямаше нищо друго, освен неговия глас, усещането за твърдия телефон до ухото ѝ, мекотата и натискът на юргана.

– Да – прошепна тя.

– Всичко? – настоя тъмният глас, завладявайки я, както винаги.

Гласът ѝ прозвуча едва чуто:

– Да.

– Моля те, не ми казвай, че ще пътуваш до Брюксел с влак, за да си нейното жиголо за една нощ – процеди Шантал с равен глас.

Силвен я изгледа, втрещен. Както обикновено, Шантал изглеждаше прекрасно и стилно. Прекалено стилно, за да го обвини, че е жиголо, но те двамата бяха приятели от достатъчно дълго време, за да не се смущава да изрича мислите си на глас, когато смяташе, че това се налагаше.

– Май не се бях замислял за ситуацията в тази светлина.

Седяха в едно от любимите им заведения за обяд, малко виетнамско ресторантче, което човек можеше да открие само по препоръки или, по-скоро от любопитство, тъй като отвън не биеше на очи: тъмночервено кадифе и дискретно осветление. Именно Силвен беше проявил любопитство навремето, когато го отвориха, а двамата с Шантал бяха разказали за него на приятелите си, благодарение на което мястото беше станало толкова популярно.

Една от тихите собственички на ресторантчето им поднесе саке, от заведението, както беше правила години наред. На дъното на малките порцеланови чашки се виждаха миниатюрни и изумително лоши порнографски сценки, ако се погледнеха срещу светлината, в съответната фаза на алкохолно опиянение. При това съобразени с половата принадлежност на госта; в чашката на Шантал щеше да има рисунка на мъж.

– Силвен. Не виждаш ли, че го правиш отново? Мислех, че вече си надраснал периода, когато позволяваше на жените да те използват и да ти разбиват сърцето.

Вече му идваше до гуша от тази тема.

– Сигурна ли си, че Кейд ме използва? – той се сети за нейното дишане снощи по телефона, както и въздействието на нейната реакция върху него. Спомни си как го беше погледнала в очите и беше казала "Аз ще се върна".

– Абсолютно – заяви категорично Шантал.

– Не мислиш ли, че съществува възможност тя да е малко влюбена в мен? Мерси, Шантал – хората, които човек познаваше от гимназията, никога не се научаваха да го уважават, нали?

– Разбира се, че допускам възможността тя да е влюбена и теб – възкликна Шантал и се изчерви безпричинно, поне според Силвен. – Коя жена не би се влюбила?

Какво? Дълбоко в себе си Силвен се стресна.

– Но може да си влюбен в някой и пак да го използваш.

– Ти ги разбираш тези неща – подметна сухо Силвен. Шантал беше красива и имаше богата история от връзки, в които позволяваше на разни нехранимайковци да я използват, след което да се обръща и тя да използва добрите момчета наоколо, за да ѝ олекне. Всъщност Шантал беше една от онези приятелки, за които той си фантазираше в гимназията и които беше успял да съблазни с шоколад, когато той беше на шестнайсет, а тя на осемнайсет години.

На следващата сутрин тя погледна на случилото се като на дребен гаф между приятели, мила и снизходителна. Силвен ѝ прости, защото беше луд по нея – наранен, но луд по нея, а тя се хвърли на врата на един от келешите, с които ѝ харесваше да се мъкне по онова време.