Лора Флоран - Крадецът на шоколад

Шантал се засегна.

– Слушай, Силвен, сега съм – почти десет години по-възрастна.

Той беше четиринайсет години по-възрастен, но за Шантал времето течеше малко по-различно и тя все още упорито отказваше да навърши трийсет.

Тя докосна леко с пръсти опакото на ръката му.

– Не мислиш ли, че може да съм се научила да те ценя?

Шантал винаги беше играла ролята на лошото и доброто ченге по отношение на жените, с които той ходеше. Тя беше удобна дружка, когато Силвен нямаше сериозна приятелка, но постоянно се опитваше да си го върне обратно, когато имаше връзка с жена. Шантал имаше нужда от някой свестен мъж в живота си; просто не знаеше как да се обвърже сериозно само с един мъж. Шантал беше пораснала в трудно семейство и беше преживяла немалко трудни моменти като тийнейджърка Той я харесваше и я разбираше, затова беше склонен да толерира някои неща. Но всичко си имаше граници.

– Тя обаче знае какво иска – каза внезапно той.

– Какво? – Шантал застана нащрек.

– Трябва да ѝ признаеш това. Тя може би иска да ме използва, но иска да използва мен – и Силвен искаше да я използва. Да я използва отново и отново, по най-различни начини. Но също така искаше да я кара да се усмихва. Искаше да я прислони и приласкае до тялото си, когато духаше студен вятър. Искаше да я сложи да седне на плота в неговата лаборатория и да ѝ приготви горещ шоколад, за да я сгрее. – От самото начало тя искаше мен или моя шоколад и не се спря пред нищо, нито веднъж не помисли, че би могла да поиска някой друг вместо мен.

– Ами Доминик Ришар? – попита Шантал отбранително. – Тя ми каза, че харесва повече Доминик Ришар.

– Излъгала те е. Тя е много сладка лъжкиня – всъщност тя беше една много еротична лъжкиня. Прииска му се да я хване и... ммм, да я притисне до мократа стена в банята му – това още не го бяха правили – и да я накара да си признае, че беше излъгала.

– Как можеш да си толкова сигурен?

– Шантал – Силвен я погледна и поклати глава. – Да, убеден съм, че тя излъга за Доминик Ришар. Но дали съм сигурен, че няма да ми разбие сърцето и че всичко ще завърши добре? Мисля, че вероятността е около едно на сто.

– Мислиш така и все пак ще хукнеш след нея? – попита гневно Шантал.

– Разбира се.

Охранителят в представителството на "Фиренце" в Брюксел не можа да се свърже с Кейд по телефона, за да получи разрешение да го допусне в сградата, но беше прекалено голям романтик, за да откаже на Силвен.

Романтичните натури трябваше да се поддържат в живота. Накрая охранителят реши да ескортира Силвен до залата за преговори, без да го изпуска от очи нито за миг, за да се увери, че той наистина беше този, за който се представяше, а не някой побъркан фанатик, дошъл да хвърля бомби в знак на протест срещу глобализацията.

Затова Кейд не беше предупредена предварително за пристигането на Силвен в нейния свят. Той почувства как коремните му мускули се стегнаха, когато наближиха вратата, готови да защитят неговата мека, нежна като бонбон маршмелоу вътрешност от удара.

Кейд строеше встрани до овалната маса, до прозорец с изглед към стария град. Здрачаваше се, затова прозорецът се очертаваше като тъмен фон на голямата, добре осветена зала. В средата на масата се виждаха остатъци от някакъв оранжев сладкиш, който явно беше нарязан и изяден дружно в някакъв момент. Кейд изглеждаше много професионално – черен панталон, боти, вталена бледосиня риза, в края на дългия ден няколко кичура коса се бяха измъкнали от кока ѝ, обрамчвайки нежно лицето ѝ, но като цяло прическата ѝ оставаше забележително елегантна.

По устните ѝ не беше останала нито следа от гланца, който толкова обичаше. Черен блейзер, вероятно нейният, беше преметнат на облегалката на съседния стол. Тя разговаряше с единия брат Фиренце, жестикулираше отривисто с едната ръка и изглеждаше недоволна и настойчива, когато раздвижването на вратата привлече вниманието ѝ и тя погледна към него.

Кейд замръзна с леко отворени устни по средата на думата, с вдигната във въздуха ръка.

После лицето ѝ просветна. Професионалната, напрегната енергия се пропука по експлозията от щастие.

– Силвен.

Радостта в гласа ѝ го остави без дъх. Кейд загърби групичката, сякаш всички други бяха престанали да съществуват, ръцете ѝ полетяха към него, тя тръгна към него с толкова очевиден възторг, че охранителят отстъпи и му позволи да направи няколко крачки към нея. Жената, която до неотдавна го вбесяваше и смущаваше с неохотата си да го поздрави дори с традиционните две bises , запазени за случайни познати, го прегърна и целуна с толкова много радост, че той би си помислил... ами, би си помислил най-различни неща.