Лора Флоран - Шоколадово докосване

Доминик чакаше зората.

Джейми беше забравила, че това беше неговият свободен ден, или може би тя не знаеше. Той не я беше предупредил снощи. Затова тя се сви до него гола, смятайки, че той ще се измъкне в тъмното.

Но днес Дом можеше да се излежава колкото си иска. Достатъчно дълго, за да дочака изгрева и да преброи думичките ѝ. Достатъчно дълго, за да види докъде се изчервява Джейми.

Все още му беше криво заради отказа ѝ да се любят на включена лампа първите пъти, когато сигурно всеки милиметър от тялото ѝ се изчервяваше. Сега той трябваше да направи нещо много специално, за да предизвика такова изчервяване.

Погледът му се плъзна по тялото ѝ, което постепенно изплуваше в светлината на зората, и Дом се усмихна бавно и доволно.

Пръстите му погалиха разсеяно главата ѝ. Той ненавиждаше тази нейна къса стърчаща прическа. Според него не ѝ отиваше, а тя използваше толкова много лак за коса, за да я държи тупирана, че кичурите драскаха ръцете му като наежен таралеж. Но през нощта прическата се беше смачкала и той подпъхна пръсти под горния сплъстен слой коса, галейки нежно черепа ѝ, като наблюдаваше как цветовете на тялото ѝ ставаха по-ясни.

Точно когато можеше да потвърди, че зърната на гърдите ѝ наистина бяха тъмнорозови като изчервяването ѝ, а не златистокафяви като луничките ѝ, пръстите му напипаха нещо твърдо.

Малка грапавина. Дом сигурно беше докосвал това място неведнъж в разгара на страст и никога не я беше забелязвал. Но сега тя привлече вниманието му. Той опипа издутината, къса, само няколко сантиметра под сплъстените кичури коса. Това беше белег.

Сякаш беше докоснал някакъв паник-бутон в нейната система за сигурност – Джейми се събуди, тялото ѝ се скова до неговото.

– От какво ти е това? – тихо попита той. През ума му преминаха различни възможности, от падане в детството до операция на мозъчен тумор.

Тялото ѝ трепна, но тя каза непринудено,

– Нищо. Ударих си главата преди известно време. Нищо особено, но настояха да зашият раната, така че обръснаха косата наоколо. Затова нося толкова къса прическа сега.

Цялото му същество замръзна. Лъжата беше крещяща. Прозвуча точно като майка му. Боже, той самият сигурно звучеше по същия начин навремето, когато беше малък, когато се опитваше да излъже учителите или баща си, за да се спаси от побой.

– Кой те удари? – той се изви и седна на ръба на леглото с гръб към нея, защото му се повдигна. От отвращение. Той не можеше, не искаше да се забърква с жена, която защитаваше мъжа, който я биеше. Силни жени, само силни жени, само абсолютно най-силните жени бяха за него. Достатъчно силни, за да го изгонят, ако се превърнеше в баща си.

И в същото време сърцето му се късаше при мисълта, че тя беше пострадала. Като си представеше... а Доминик можеше да си го представи съвсем добре. Той се преви надве, за да потисне гаденето в стомаха си.

Джейми не каза нищо.

Изведнъж тя скочи от леглото. Дом я наблюдаваше с периферното си зрение, стиснал юмруци между коленете си. Тя облече тежкия си халат за баня, завърза колана с ядосани, отсечени движения. В този миг той се хвърли към нея и отвори халата рязко. Джейми се бореше с цялата сила, която можеше да вложи в свитите си ръце, но той смъкна ръкавите надолу. Толкова беше лесно да я надвие. И да разголи неравния пресен белег.

– И ръката си ли счупи при падането? Може би няколко ребра също? – той мразеше гласа си, груб и обвинителен.

Джейми сви очи, изтръгна халата от ръцете му и го завърза отново, отривисто и трескаво.

– Какво те интересува?

Главата му политна назад, сякаш думите го зашлевиха през лицето. Доминик отстъпи крачка назад.

– По дяволите – каза тя на английски и отиде в другата стая. Чу се дрънчене на стъклена чаша на плота в кухнята.

Той я последва в хола, но не се доближи до нея. След малко Джейми се върна в стаята, малка и безобидна със своя идеален парижки уют под наем, с червени завеси и излъскани дървени подове, високи прозорци с парапет от ковано желязо.

– Пребиха ме като куче, разбра ли? Сега доволен ли си?

– О, по дяволите... – Доминик се подпря на облегалката на дивана и се свлече; седна на пода, обвил коленете си с ръце. Така седеше, когато родителите му се караха, след като се беше отказал да се опитва да ги помирява.

– Затова ли си тук, в Париж? – рязко попита той. – За да избягаш от него?

– Арестуваха ги – каза тя. – Бяха достатъчно глупави да ме нападнат, но хората са глупави. Тук съм, защото ме транспортираха с хеликоптер, и сестра ми е тук, и... защото харесвам твоя салон.