Лора Флоран - Шоколадово докосване

Когато жената си тръгна, Тиери му донесе касовата бележка, която тя беше оставила на масата. На гърба беше написала Merci beaucoup и се беше подписала с някаква нечетлива драскулка, вероятно инициал. Л? Ж? Д? Можеше да бъде всяка буква.

Внезапно го обзе страх, че това мерси означаваше адио и той нямаше да я види повече, че тя си заминаваше, събираше багажа си в пълни със сувенири куфари. Тя дори си тръгна с кутия с неговите шоколадови бонбони. За да похапва в самолета. Цяла нощ мисълта как щеше да опустее неговият салон без нея прогаряше дупка в душата му.

Но на другата сутрин тя се върна, седна тихо, сякаш присъствието ѝ тук беше продиктувано от душата ѝ.

Цялото му същество се съсредоточи: наблюдаваше спокойствието ѝ, очертаните кокалчета на китките ѝ. Струваше му се, че ако се доближи прекалено близо до нея, може да я счупи, толкова крехка беше. Защо изобщо стоеше тук и я гледаше? Тя трябваше да седи в шоколатерията на Силвен, на някое лъскаво местенце, не тук при него, където шоколадът беше толкова тъмен, че човек усещаше ръбовете му върху езика си.

На нея без съмнение ѝ трябваше принц, а не някой, който беше прекарал първите шест години от трудовата си биография, между дванайсетия и осемнайсетия си рожден ден, в страховита кланица, обезкостявайки огромни кървави късове месо. От тази работа ръцете му бяха станали толкова грамадни и грозни, че душата му също бе погрозняла. Той беше овладял тъмните потайности на живота си, но за нищо на света не би я допуснал там. Не му се мислеше какво би могло да се случи, ако някога вдигнеше резето на онази врата.

– Тя май си пада по теб, а? – каза Сели, неговата шоколатиерка с къса стърчаща коса, избутвайки шефа си в ъгъла, за да види по-добре какво се случва в салона. Дом я изгледа свирепо. Той не разбираше защо неговите служители упорито се отнасяха към него като към по-голям брат или може би дори като към разточителен баща. Той беше само няколко години по-възрастен от тях и не ставаше за нито една от тези роли. Никой друг майстор сладкар в града не допускаше такова отношение от страна на служителите си. Може би той притежаваше таланта да наема идиоти.

Може би трябваше да ги дресира да треперят в унизителен страх пред него или най-малкото да го уважават, вместо да ги обучава да създават шедьоври. Обаче на Дом му харесваше да всява страх само сред равни. При мисълта че някой по-слаб можеше да се страхува от него, стомахът му се преобръщаше.

– Сигурно е отседнала в някой хотел наблизо – каза той.

– Явно не яде нищо друго в Париж, като я гледам колко е слаба – Сели в никакъв случай не беше дебела, но беше малко по-закръглена от идеала за парижанка, затова осъждаше строго жените, които гладуваха в името на модата. – Тя е пристрастена към теб.

Дом вложи цялата си мъжественост, за да потисне изчервяването си. Не можеше да каже защо, но колкото и да беше странно, идеята, че луничавата двойничка на Одри Хепбърн е пристрастена към него, му харесваше.

– Нали не си я виждал да притичва до тоалетната, за да повръща? – усъмни се Сели.

– Не , никога. Харесва ѝ да съм вътре в нея.

Сели издаде странен гъргорещ звук и го погледна със светнали очи, а Дом си повтори наум онова, което беше казал току-що.

– Ти няма ли да се разкараш от моето място? Нямаш ли си друга работа?

– Сигурно не по-малко от теб! – Сели се усмихна лукаво, но не помръдна.

Едва ли. Никой не работеше по-усърдно от собственика. Какво, по дяволите, правеха Силвен Марки и Филип Лионе с онези работници, които постоянно им се качваха на главата? Как беше допуснал това? Той беше най-едрият, най-грозният шоколатиер в света на парижкия шоколад, а ето какво трябваше да понася в своята собствена лаборатория.

Сели го погледна изпод вежди.

– Какво става с теб? Да не си болен? Защо не приложиш твоята... – тя вдигна рамене и ги раздвижи нахакано, явно опитвайки се да наподоби мъжкарска агресивност. Беше много смешна. – Ние можем да те покрием за няколко часа.

Тя се опита да го обърне на шега, начина, по който Дом подхождаше към жените – неговата агресия можеше да накара всяка жена да стане и да зачезне заедно с него за няколко часа. Но в кафявите ѝ очи се спотайваше дълбоко неодобрение.

Дом стисна зъби. Неговият сексуален живот не беше ничия работа, въпреки неговата печална слава и, хм...

– Не. Върви и се залавяй за пралините, преди да съм те накарал да дойдеш утре в три сутринта, за да ги довършиш.