Хелън Уолш - Кучка

— Седем е добре.

— Защо изведнъж оставам с чувството, че те подкупвам? Да не би да имаш друга уговорка?

— Не, не ставай глупав.

— А защо тогава звучиш така?

— Така е по това време на месеца.

— Хм. Не съм убеден, обаче няма да отрека, че тази вечер съм твърдо решен да изляза с малкото си момиченце. Ще се забавляваме. Винаги се забавляваме. Ще се видим в седем. Облечи се добре. Голям студ е.

Свличам се на пода и седя в тъмното, заслушана в тиктакането на часовника в коридора и в бълбукането на радиаторите, които котелът неохотно разбужда. Влажен полъх се промъква безшумно през коридора и намира всяка пукнатина и скърцаща пролука. Седя още известно време, достатъчно дълго, за да почувствам как мракът омеква и се раздува с покачването на температурата. Достатъчно дълго, за да чуя как часовникът удря шест. После се изправям и вземам слушалката. Набирам номера му, обаче прекъсвам разговора, преди да чуя звъненето. Правя го още три пъти, но на четвъртия си поемам дълбоко въздух и го оставям да звъни.

— Татко?

— Да?

— По кое време каза, че ще ме вземеш?

— Към седем, но май ще е към седем и половина.

— Добре.

— Това ли е?

— Да.

— Ще се видим по-късно тогава.

— Не, чакай — избъбрям. — Тааатко?

— Дааа?

— Нали знаеш, за тази вечер…

— Дааа?

— Ще се разочароваш ли, ако пропусна?

— Аххх. Това вече е друга работа. Досетих се, че сигурно си се уговорила нещо с приятелите си. Просто постъпих егоистично.

— Не, не е така — казвам аз, внезапно размекната от чувство за вина. — Просто съм малко притеснена заради работата си и съм малко поизостанала с есетата си, тъй че…

— Не казвай нищо повече. Ако не се видим по-късно вечерта, ела да ме вземеш утре за обяд, става ли?

— Да, обаче, татко, да знаеш, че гърдите ти свирят.

— Знам.

— Прекаляваш с цигарите.

— А ти с алкохола.

— Обичам те!

— Обожавам те!

Вземам си душ, навличам любимите си джинси „Дизел“, слагам един пуловер на татко, сресвам си косата, нахлупвам вълнената шапка на татко с пискюла, после си слагам крем, леко се гримирам и се пръскам с един от многото унисекс парфюми, които ползваме и двамата. Избирам си дрехи за по-късно — черна рокля без презрамки, чифт ниски обувки „Мию Мию“ и едно изкуствено кожено палто, което купих на втора ръка. Пъхам всичко в найлонова торба от „Макс и Спенсър“ и потеглям с пружинираща стъпка. Дръпвам шапката над ушите си и пъхвам ръце в джобовете си. Всичко е тип-топ.

Навсякъде по хълма Мосли улиците са изпъстрени с малки огньове, някои току-що запалени и силни, а други тлеещи в лениви въглени. Твърде рано е да ходя у Шон, затова поемам към огъня в задната част на Алъртън Армс. Това е странен малък квартал с обществени жилища, пълен с всякаква измет и смятан от богаташите околовръст за язвата на Л-18. От студентските общежития наблизо непрекъснато се носят разни градски митове за малки мръсници, които се боцкат с хероин, за жестоки момчешки банди и за някакъв криминален тип, който продавал крадени телевизори „Банг енд Олуфсен“. Всъщност това е спокоен, макар и поизоставен квартал, в който живеят предимно самотни майки и възрастни хора.

Огънят гори буйно, пламъците се извисяват с пукот, прилепват се към въздушните потоци и танцуват опасно с околните дървета. Фойерверките летят нависоко със свистене. Огнени колела се въртят и пръскат силни искри, а ракети пронизват вечерното небе със сияйния си полет. Точно както човек може да прецени един квартал по кучетата му, точно така може да го прецени и по огъня. Има детски колички, автомобилни гуми, една дъска за гладене, списания, дрехи и каквото можете да си представите, пъхнато в огъня, който се извисява от купето на един форд „Капри“. Във въздуха се носи отровната миризма на горяща пластмаса. Всички пият, смеят се и танцуват на музика от класациите, която гърми от две тонколони, поставени в опасна близост с пращящия огън. Трима младоци ме оглеждат с похотливи погледи. Мятам им сияйна усмивка, те се размърдват неспокойно и си разменят усмивки.

Изведнъж стотици фойерверки разкъсват нощното небе и гуляйджиите избухват в изпълнени със страхопочитание аплодисменти. Примъквам се до едно семейство, облечено с ярки якета, защото искам да стана част от всичко това.

Внезапно усещам как нещо бръсва ухото ми и шапката ми изчезва. Обръщам се и виждам стегната група от малки анцузи, която лъкатуши из тълпата. Известно време се мяркат пред погледа ми, но после ги изгубвам. Анцузите до мен се споглеждат развеселено. Тръгвам си нацупена. Имам нужда от едно голямо.