Хелън Уолш - Кучка

Мили се докосва. Там долу. Няма две мнения. Ръката й е в джинсите. Честно казано, едва ли съзнава, че го прави. Опитвам се да не й обръщам внимание, което си е задача и половина, понеже здравата съм се надървил от хапчето, и точно затова тя започна да си играе със себе си преди километри, обаче на мен въобще не ми помага, че го прави точно тук, до мен. Ама никак. Всъщност е истинска мъка. Умирам за една чекия още откакто излязохме от „Кингс Хед“. Може да се наложи да спра под претекст, че ще пикая. Същинска мъка. Направо ще се пръсна там долу.

Разхлабвам колана на седалката, разкопчавам няколко копчета и малкият ми приятел едва ли не въздъхва от облекчение. Увеличавам малко музиката и се опитвам просто да се предам на хапчето, обаче не мога да не й мятам скришно по някой поглед. О, това е направо откачено, човече. Все едно е кръвосмешение. Все едно до мен седи сестра ми. Това Е СЕСТРА ТИ, МАМКА МУ. Тази мисъл ме отрезвява, смъква ме на земята и аз забравям защо съм се чувствал толкова гадно заради себе си, обаче веднага след това пак се издигам, потъвам все по-дълбоко в лагуна от бездънна наркотична любов, където всичко е чисто и искрено, а след това си давам сметка, че се взирам в меката млечнобяла трапчинка на шията й, докато малките й пръсти на пианистка правят същинско вълшебство в панталоните й, което пък отново разбужда члена ми. Ужасно ми се иска да се пресегна и да докосна крака й, за да се почувства толкова съвършена и красива, колкото я чувствам аз, обаче музиката внезапно спира. Мили се е надигнала и ме гледа уплашено право в лицето. Курът ми срамежливо потъва в скута ми.

— Къде сме? — пита тя и ме стиска за ръката, обаче преди да успея да й отговоря, на лицето й грейва плашеща и уплашена усмивка и тя сочи през прозореца към морето, което е черно, огромно и блести на лунната светлина.

Паркираме успоредно на морето. Брегът е пуст. Облаците са се разтворили в чернотата и така луната може да остави дебел сребърен белег върху водата.

Мълчаливо вървим по брега, без да усещаме студа, заради който дъхът ни излиза бял като газовете от ауспуха на автомобил. Събуваме обувките си и оставяме краката си да почувстват прелестната студена изненада на нощното море, елегично и покорно, досущ като луната.

Мощните приливи, които завладяват тялото ми през последните няколко часа, вече са се отдръпнали и на тяхно място се е появило тлеещо щастие. Изведнъж всичко става прозрачно и просто. Чувствам се отворена за дълги и лъкатушещи разговори. Искам да говоря безкрайно и безстрашно за живота, за нас, за мама и за университета, за Ан Мари и за всички неща, които от толкова отдавна са надвиснали над мен огромни и застрашителни, но сега са съвсем мънички и преодолими. Искам да му кажа толкова много, но кой знае как мълчанието казва всичко и дори повече.

Приливът ни принуждава да се върнем на брега, прислоняваме се до една самотна скала и пушим заедно цигара.

Сгушвам се близо до него, прегръщам ръката му, полагам глава на рамото му и внезапно ме изпълва такава пълнота, че ми иде да се разплача.

— Джейми?

— Да, миличка?

— Това отчуждение помежду ни. Не знам как се получи. Но вече го няма, нали?

Той не отговаря и за миг сърцето ми замръзва — сякаш самотата на огромната черна нощ ме засмуква, — но когато той проговаря, отново започва да тупти, силно и високо.

— Имах чувството, че си ме разлюбила.

— Като че ли бях разлюбила себе си. За теб и за татко съм готова да умра.

Той ме стисва по-силно и аз посочвам към голямата студена луна, която е масивна и съвършена, в далечината пристанището блещука като скъпоценен камък, морето ни обсипва със сияйните си капчици, а когато той се обръща към мен с разтопени черни очи и ме целува по челото — нежна целувка, която се разлива по кожата ми и в главата ми, и изригва от върха й, — прекрасен взрив от енергия и цвят се разлива в гърлото и във вътрешностите ми, в слабините и в крайниците ми, докато накрая се превръщам в огромна топка от удоволствие, а той обръща глава към проблясващото пристанище и към голямата стара луна и казва:

— Ако можех да нарисувам приятелството ни, щеше да изглежда точно така.

Удоволствието се надува ли надува като балон, изсмуква въздуха от дробовете ми и ме заслепява — виждам само някаква ярка светлина, притегля ме и ме насочва към нещо толкова могъщо и красиво, че не ми се иска никога да се връщам към онова преди и да се запътвам към другото отвъд. Искам само да си остана в тази светлина. Да си остана тук завинаги. И никога, никога да не се връщам.