Пол Остър - Книга на илюзиите

Трябваше ми известно време, докато навляза във филма, докато разбера какво става. Действието бе заснето с такъв безизразен реализъм, с такова скрупульозно внимание към подробностите на ежедневието, че не успявах да достигна до магията, заложена в сърцевината на историята. Филмът започваше като най-обикновена любовна комедия и в първите дванайсет-петнайсет минути Хектор се придържаше към мухлясалите клишета на жанра: случайната среща на мъжа и жената, недоразумението, което ги раздалечава, внезапният обрат и експлозията на желанието, гмурването в делириума, появата на затруднения, борбата със съмнението и преодоляването на съмнението — и всичко това водеше (така поне си мислех) към триумфална развръзка. Но после, след като вече бях изгледал към една трета от филма, осъзнах, че грешно съм го разбрал. Въпреки привидностите, действието не се развиваше в Тиера дел Суеньо, нито пък в ранчото „Блу Стоун“. Развиваше се вътре в главата на един мъж — и жената, влязла в неговата глава, не беше реална жена. Беше дух, образ, роден от въображението на мъжа, ефимерно създание, изпратено да му стане муза.

Ако филмът беше заснет на някакво друго място, може би нямаше да ми отнеме толкова много време, докато загрея. Непосредствената близост на обстановката ме обърка и в първите няколко минути трябваше да се боря с впечатлението, че гледам някакво изпипано, извънредно добре заснето домашно филмче. Къщата във филма беше къщата на Хектор и Фрида, градината беше тяхната градина. Пътят бе техният път. Имаше ги даже и дърветата на Хектор — може би изглеждаха по-млади и по-хилави отсега, но си бяха същите дървета, които бях подминал на път за постпродукционния комплекс преди по-малко от десет минути. Имаше я стаята, в която бях спал предната нощ, камъкът, на който бях видял да каца пеперудата, кухненската маса, от която бе станала Фрида, за да вдигне телефона. До момента, в който филмът тръгна пред мен на екрана, всички тези неща бяха реални. Сега, чрез черно-белите образи от камерата на Чарли Грунд, те бяха превърнати в елементи от един измислен свят. От мен се очакваше да ги приемам като сенки, но умът ми превключи твърде бавно. Отново и отново ги виждах такива, каквито бяха, не такива, каквито трябваше да бъдат.

Надписите излязоха в мълчание, без музика на заден фон, без никакъв звуков знак, който да подготви зрителя за предстоящото. Съществените факти бяха въведени с бели букви върху черни квадрати. Вътрешният живот на Мартин Фрост. Сценарист и режисьор: Хектор Спелинг. Участват: Норбърт Стайнхаус и Фей Морисън. Оператор: Ч. П. Грунд. Декор и костюми: Фрида Спелинг. Името Стайнхаус не ми говореше нищо и когато няколко мига по-късно актьорът се появи върху екрана, бях сигурен, че никога преди не съм го виждал. Беше висок, строен мъж около трийсет и пет с остър, наблюдателен поглед и леко изтъняваща коса. Не беше необичайно мъжествен или героичен, но беше симпатичен, човешки и лицето му бе достатъчно изразително, за да подскаже определена будност на ума. Приятно ми беше да го гледам и без съпротива се доверих на ролята му, но това ми беше доста по-трудно с майката на Алма. Без съмнение това допринесе за смута и объркването, които ме обзеха в началото на филма. Виждах пред себе си майката на Алма — но я виждах млада, петнайсет години по-млада, отколкото бе сега самата Алма — и неволно търсех в нея чертите на дъщеря й, търсех следи от прилика между двете. Фей Морисън беше по-тъмна и по-висока от Алма, безспорно по-красива от Алма, но телата им бяха сходно оформени и погледът в очите, наклонът на главата, тонът на гласа също издаваха родство. Не се опитвам да кажа, че бяха еднакви, но имаше достатъчно прилики, достатъчно генетични съответствия, за да си представям, че гледам Алма без белега й, Алма преди да съм я срещнал, Алма като момиче на двайсет и две-три години — Алма, която чрез майка си живееше в някаква алтернативна версия на своя собствен живот.

В началото на филма камерата бавно и методично проследява интериора на къщата. Плъзва се по стените, издига се над мебелите в хола и в крайна сметка се спира пред вратата. Къщата беше празна , разнася се гласът на разказвача и след миг вратата се отваря и вътре влиза Мартин Фрост с куфар в едната ръка и плик зеленчуци в другата. Докато затваря вратата зад себе си с крак, разказвачът продължава: Бях прекарал последните три години в писане на роман и се чувствах уморен, нуждаех се от почивка. Когато семейство Спелинг решиха да отидат в Мексико за през зимата, предложиха ми да използвам къщата им. С Хектор и Фрида бяхме близки приятели, а те и двамата знаеха как ме беше изсмукала книгата. Сметнах, че две седмици в пустинята може да ми се отразят добре, така че една сутрин се качих в колата си и потеглих от Сан Франциско към Тиера дел Суеньо. Нямах планове. Единственото, което исках, беше да съм там и да не правя нищо, да живея живота на камъните.