Пол Остър - Книга на илюзиите

Докато слушаме разказа на Мартин, го виждаме как се разхожда из различни части на къщата. Той отнася зеленчуците в кухнята, но в момента, в който пликът докосва масата, камерата рязко се прехвърля в хола, където го откриваме да разглежда книгите по рафтовете. Когато ръката му се пресяга към една от тях, изведнъж скачаме в спалнята на горния етаж, където Мартин отваря и затваря чекмеджетата на бюрото и подрежда нещата си. Едно чекмедже се затваря с трясък и миг по-късно той седи на леглото и се друса отгоре, за да провери матрака. Всичко това е накъсан, удачно оркестриран монтаж, комбиниращ близки и средно далечни планове в поредица от леко изкривени ъгли, смени на темпото и малки визуални изненади. Човек принципно би очаквал подобна поредица да се съпровожда от музика, но Хектор се отказва от инструментите в полза на естествените шумове: скърцащите пружини на матрака, стъпките на Мартин по плочките, пукането на хартиения плик. Камерата се фокусира върху стрелките на часовника и докато слушаме последните думи от въвеждащия монолог (единственото, което исках, беше да съм там и да не правя нищо, да живея живота на камъните) , образът започва да се замъглява. Следва тишина. За секунда-две сякаш всичко е спряло — гласът, звуците, образите — и тогава съвсем внезапно действието се пренася навън. Мартин се разхожда из градината. Далечният план е последван от близък; лицето на Мартин — и после небрежно изброяване на околните обекти: дървета и храсти, небе, врана, която каца върху канадската топола. Когато камерата се връща при Мартин, той клечи и наблюдава едно мравчено шествие. Чуваме как вятърът прошумолява в клоните — продължително свистене, бучене, наподобяващо звука на прибоя. Мартин вдига поглед, слага ръка над очите си срещу слънцето и отново се пренасяме от него върху друга част от пейзажа: камък, върху който пълзи гущер. Камерата се накланя с един-два сантиметра и в горния ъгъл на кадъра виждаме как над камъка преминава облак. Но какво ли знаех , казва Мартин. Няколко часа тишина, няколко глътки пустинен въздух и съвсем внезапно в главата ми изплува идея за разказ. Като че ли все така става с разказите. Първо няма нищо. И в следващата минута то е вече там, заседнало е вътре в теб.

От лицето на Мартин в едър план камерата се разгръща в широка панорама на дърветата. Вятърът продължава да духа, дърветата и клоните се огъват под напора му и свистенето се усилва до пулсираща като дъх звукова вълна, понесен по въздуха ропот от въздишки. Кадърът продължава три-четири секунди по-дълго от очакваното. Това му придава странен ефект, усещане за безплътност, но точно когато вече ще се запитаме какво би могла да означава тази чудновата емфаза, се озоваваме обратно в къщата. Преходът е рязък, внезапен. Мартин седи на бюрото в една от стаите на горния етаж и трака усилено на пишеща машина. Слушаме чукането на клавишите, гледаме го как работи върху разказа си от различни ъгли и разстояния. Нямаше да излезе дълъг , казва той. Двайсет и пет или трийсет страници, най-много четирийсет. Не знаех колко време ще ми трябва да го напиша, но реших да остана в къщата, докато свърша. Това беше новият план. Щях да пиша разказа и нямаше да изляза, докато не е готов.

Картината постепенно потъва в чернота. Когато действието започва отново, вече е сутрин. Рязък кадър с лицето на Мартин ни го показва заспал, с глава отпусната върху възглавницата. През тънките капаци на прозорците се процежда светлина и докато го гледаме как отваря очи и се опитва да се разсъни, камерата се извърта и ни показва нещо, което не може да е истина, нещо, което противоречи на законите на здравия разум. Мартин не е прекарал нощта сам. До него в леглото има жена и с отдръпващата се назад в стаята камера виждаме, че жената спи под одеялото, легнала на хълбок и свита на кравай, обърната към Мартин — лявата й ръка е небрежно отпусната върху гърдите му, дългите й тъмни коси са се посипали по съседната възглавница. Мартин постепенно изплува от съня и забелязва голата ръка, легнала върху гърдите му, след това осъзнава, че ръката е част от нечие тяло и накрая рязко сяда в леглото, с вид като че ли току-що е получил токов удар.

Разбудена от тези внезапни движения, младата жена промърква, заравя глава във възглавницата и сетне отваря очи. Най-напред като че ли не забелязва намиращия се в съседство Мартин. Все още изтощена, все още борейки се да дойде в съзнание, тя се претъркулва по гръб и се прозява. Когато протяга ръце, дясната й ръка докосва тялото на Мартин. За секунда-две не се случва нищо, после много бавно тя сяда в леглото, вижда обърканото и ужасено лице на Мартин и изпищява. Миг по-късно отмята завивките, скача от леглото и започва да търчи из стаята, обзета от страх и притеснение. Няма никакви дрехи върху себе си. Нищо, ама съвсем нищичко, няма дори и намек за някаква прикриваща сянка. Прелестна в голотата си, с голите си гърди и корем изправени в пълна видимост пред камерата, тя се втурва към обектива, сграбчва хавлията си от един стол и припряно натиква ръце в ръкавите.