Пол Остър - Книга на илюзиите

Минава известно време, докато изгладят недоразумението. Мартин, не по-малко раздразнен и стреснат от тайнствената си съседка по легло, се измъква от завивките и си обува гащите, след това я пита коя е и какво търси тук. Въпросът сякаш я обижда. Не, казва тя, ти кой си и какво търсиш тук? Мартин не може да повярва. Какви ги говориш, отвръща. Аз съм Мартин Фрост — макар че това хич не ти влиза в работата — и ако не ми кажеш веднага коя си ти, ще повикам полицията. Необяснимо защо изказването му я хвърля в изумление. Ти си Мартин Фрост? — пита тя. Истинският Мартин Фрост? Точно това казах току-що, отвръща Мартин, все по-ядосан с всеки миг, трябва ли да повтарям? Просто те познавам, отговаря младата жена. Тоест не че те познавам наистина, но знам кой си. Ти си приятел на Хектор и Фрида.

Тя пък как е свързана с Хектор и Фрида, държи да узнае Мартин, и когато тя го осведомява, че е племенница на Фрида, той я пита за трети път как й е името. Клер, казва тя най-сетне. Клер чия? След кратко колебание тя казва: Клер… Клер Мартин. Мартин изгрухтява с отвращение. Какво е това, казва, някаква шега ли? Нищо не мога да направя, отвръща Клер, това ми е името.

И какво правиш тук, Клер Мартин ?

Фрида ме покани.

Когато Мартин й хвърля в отговор невярващ поглед, тя взема портмонето си от стола. Тършува из него в продължение на няколко секунди, измъква ключ и го вдига с два пръста пред Мартин. Виждаш ли, казва. Фрида ми го прати по пощата. Това е ключът от входната врата.

С растящо раздразнение Мартин пъхва ръка в джоба си измъква съвсем същия ключ и гневно го показва на Клер — направо й го тиква под носа. Тогава защо Хектор ми изпрати този на мен?

Защото… — отговаря Клер, отдръпвайки се надалеч от него, — защото… е Хектор. А Фрида ми прати този, защото е Фрида. Все ги правят някакви такива.

В твърдението на Клер има неопровержима логика. Мартин познава приятелите си достатъчно добре, за да разбере, че са напълно способни да си преплетат сигналите. Да поканят двама души в къщата по едно и също време — тъкмо това би могло да се очаква от семейство Спелинг.

С отчаяно изражение Мартин започва да крачи насам-натам из стаята. Не ми харесва това, казва. Дойдох тук, за да остана сам. Чака ме работа, а ако ти си наоколо, тогава… така де, тогава няма да съм сам, нали?

Не се притеснявай, казва Клер. Няма да ти се пречкам. И мен ме чака работа.

Оказва се, че Клер е студентка. Трябва да учи за изпит по философия, казва, и има да чете много книги, да натъпче в две седмици пропуснати лекции от целия семестър. Мартин е скептичен. Погледът му сякаш казва: „И с какво философията привлича такива хубави момичета?“ Той я подлага на разпит относно следването й, информира се в кой колеж учи, как се казва преподавателят, който води курса, какви книги има да чете и така нататък. Клер се преструва, че не забелязва обидата, стаена в тези въпроси. Учи в колежа „Бъркли“, заявява. Преподавателят й се казва Норбърт Стайнхаус, а курсът се нарича „От Декарт до Кант: основи на модерното философско проучване“.

Обещавам да съм много тиха, казва Клер. Ще си преместя нещата в друга стая, няма дори да забелязваш, че съм тук.

Мартин е изчерпал доводите си. Така да бъде, предава се той неохотно. Аз няма да ти се пречкам и ти няма да ми се пречкаш. Разбрахме ли се?

Разбрали са се. Дори си стисват ръцете и докато Мартин излиза, трополейки, от стаята, за да продължи с разказа си, камерата се извърта и бавно се спира върху лицето на Клер. Това е простичък, но пленителен кадър, първият път, когато я виждаме в покой, и понеже е заснет с такова търпение и лекота, усещаме, че камерата не се опитва да ни разкрие Клер, а по-скоро да надникне вътре в нея и да прочете мислите й, да я погали. Тя проследява с поглед как Мартин излиза от стаята и миг след като камерата се отпуска върху нея, чуваме превъртането на ключа. Лицето на Клер не променя израза си. До скоро, Мартин, казва тя. Гласът й е тих, почти шепот.

През остатъка от деня Мартин и Клер работят в отделните си стаи. Мартин седи на бюрото в кабинета, трака на машината, поглежда през прозореца, пак трака, мърмори си, докато чете изписаните думи. Клер, съвсем правдоподобна студентка в сините си дънки и синьото си потниче, се е излегнала на леглото с „Принципи на човешкото познание“ от Джордж Бъркли. В някакъв момент забелязваме, че името на философа е отпечатано върху предницата на потничето й: БЪРКЛИ — така по случайност се казва и колежът й. Трябва ли това да означава нещо, или е просто визуална игрословица? Докато камерата рязко сменя двете стаи една след друга, чуваме как Клер си чете на глас: И не по-малко очевидно изглежда, че разнообразните усещания и идеи, влияещи върху сетивата, макар смесени и съчетани помежду си, не могат да съществуват другояче, нежели във възприемащия ги разсъдък. И после: Второ, ще възразят, че съществува голяма разлика между истински огън и идеята за огън, между това да си представяш и въобразяваш, че си се изгорил, и това наистина да си.