Пол Остър - Книга на илюзиите

В това време Клер е вече отвън и се отдалечава тичешком от къщата. В поредица от бързи, резки кадри виждаме как Мартин изхвърча през вратата и се втурва след нея. Вика я, но тя продължава да бяга и минават още десет секунди, докато я настигне. Пресяга се, сграбчва лакътя й изотзад, завърта я и я принуждава да спре. И двамата са останали без дъх. Гърдите пулсират, дробовете се борят за въздух, нито тя, нито той могат да говорят.

Най-сетне Мартин казва: Какво става, Клер? Кажи ми, какво става? Когато Клер не му отговаря, той се привежда към нея и изкрещява в лицето й: Трябва да ми кажеш!

Чувам те, отвръща Клер със спокоен глас. Няма нужда да крещиш, Мартин.

Току-що научих, че Фрида има един брат, казва Мартин. Брат й има две деца и, ти да видиш, и двете са момчета. Това прави двама племенници, Клер, но никаква племенница.

Не знаех какво друго да направя, отговаря Клер. Трябваше да измисля нещо, което ще те накара да ми вярваш. Мислех си, че след ден-два сам ще разбереш — а тогава вече нямаше да има значение.

Какво да разбера?

До този момент Клер изглежда притеснена, гузна в някаква степен, не толкова засрамена, че е излъгала, колкото разочарована, че са я хванали. Обаче в мига, в който Мартин признава невежеството си, изражението й се променя. Тя сякаш е искрено потресена. Не схващаш ли, Мартин? — възкликва. Заедно сме от цяла седмица, а ти ми казваш, че още нищо не схващаш?

Той, иска ли питане, не схваща. И ние не схващаме. Интелигентната и красива Клер се е превърнала в загадка и колкото повече неща казва, толкова по-малко успяваме да следим мисълта й.

Коя си ти, пита Мартин. Какво, по дяволите, правиш тук?

О, Мартин, изхълцва Клер, борейки се с внезапно напиращите сълзи. Няма никакво значение коя съм.

Разбира се, че има. Голямо значение има.

Не, миличък, няма.

Това пък как го измисли?

Няма значение, защото ме обичаш. Защото ме желаеш. Само това има значение. Всичко друго е вятър.

Камерата се фокусира върху Клер в едър план и сцената избледнява. Преди да се появи следващият образ, чуваме в далечината глухото потракване от пишещата машина на Мартин. Черният екран бавно започва да се разтваря в нова сцена и докато постепенно просветлява, тракането като че ли се доближава към нас, сякаш влизаме отвън в къщата, изкачваме се по стълбите и вървим към стаята на Мартин. Когато образът окончателно идва на фокус, целият екран се изпълва от огромен, плътен кадър с очите на Мартин. Камерата се задържа в това положение два такта и после, когато отново се разнася гласът на разказвача, започва да се отдръпва, разкривайки лицето на Мартин, раменете на Мартин, ръцете на Мартин върху клавишите на пишещата машина и най-сетне Мартин в цял ръст, седнал зад бюрото. Без да спре движението си назад, камерата излиза от коридора и продължава по коридора. За съжаление , казва Мартин, Клер беше права. Наистина я обичах, наистина я желаех. Но как можеш да обичаш някого, на когото нямаш доверие? Камерата спира пред вратата на Клер. Сякаш по телепатична команда, вратата рязко се отваря — и ето че сме вътре, приближаваме се към Клер, която седи пред малкото огледало на масичката и гримира лицето си. По тялото й е прилепнал черен сатенен комбинезон, косата й е вдигната нагоре в хлабав кок, оголвайки врата й. Клер не приличаше на другите жени , продължава Мартин. Беше по-силна от всяка друга, по-дива от всяка друга, по-умна от всяка друга. Цял живот бях чакал да я срещна — и ето че сега, когато се намерихме, бях изплашен. Какво криеше от мен? Каква ли ужасна тайна отказваше да ми съобщи? Една част от съзнанието ми настояваше да се махам — направо да си вдигна чукалата и да си тръгна, преди да е станало твърде късно. Но друга част твърдеше, че това е изпитание. Че ако се проваля, ще я изгубя.

Молив за вежди, очна линия, руж по бузите, пудра, червило. Докато Мартин произнася объркания си, самоизпитателен монолог, Клер продължава да действа пред огледалото, да се преобразява от една жена в друга. Импулсивната хлапачка изчезва, а на нейно място изплува ослепителна, префинена изкусителка от света на кинозвездите. Клер става и се напъхва във впита черна вечерна рокля, мушва крака в чифт обувки със седемсантиметрови токове и вече едва я разпознаваме. Докарала е шеметен вид: хладнокръвна, самоуверена, самото въплъщение на женската сила. С тънка усмивка на устните тя се поглежда за последно в огледалото и излиза от стаята.

Скок в коридора. Клер почуква на вратата на Мартин и казва: Вечерята е готова, Мартин. Ще те чакам долу.