Пол Остър - Книга на илюзиите

По-късно следобед на вратата се почуква. Клер продължава да чете, но когато второ, по-силно почукване последва първото, оставя книгата й казва на Мартин да влезе. Вратата се отваря с няколко сантиметра и главата на Мартин наднича в стаята. Идвам да се извиня, казва Мартин. Не бях особено любезен сутринта. Не трябваше да се държа така. Това е сковано и непохватно извинение, но е изречено с такова смущение и колебание, че Клер няма как да не се усмихне развеселена, може би дори изпитваща мъничко съжаление. Имам да прочета още една глава, казва. Защо не се срещнем в хола след половин час да пийнем нещо? Добра идея, казва Мартин. Щом като така и така са се озовали заедно, по-добре да се държат като цивилизовани хора.

Действието се пренася в хола. Мартин и Клер са отворили бутилка вино, но Мартин все още изглежда нервен, не особено сигурен какво да мисли за тази странна и привлекателна читателка на философски трактати. В неловък опит за шега, той посочва потничето й и пита: Затова ли пише „Бъркли“, защото четеш Бъркли? Като минеш на Хюм, потниче с надпис „Хюм“ ли ще си сложиш?

Клер се разсмива. Не, не, казва, нали всъщност думите се произнасят по различен начин. Бъркли и Баркли . Първото е колежът, второто е човекът. Знаеш това. Всеки го знае.

Пишат се по един и същи начин, казва Мартин. Следователно са една и съща дума.

Пишат се по един и същи начин, възразява Клер, но са две различни думи.

Клер се кани да продължи, но внезапно спира, най-сетне разбрала, че Мартин се шегува. Устните й се разтягат в широка усмивка. Тя протяга ръка с чашата си и моли Мартин да й долее. Ти имаш разказ за двама души с едно и също име, казва тя, а аз тука ще те уча на принципите на номинализма. Сигурно е от виното. Вече ми се замая главата.

Значи си чела разказа, казва Мартин. Сигурно си един от шестимата души във вселената, които са чували за него.

Чела съм всичките ти неща, заявява Клер. Двата романа и сборника с разкази.

Но аз имам издаден само един роман.

Но тъкмо си свършил втория, доколкото знам. Дал си копие от ръкописа на Хектор и Фрида. Фрида ми даде да го погледна и аз го прочетох миналата седмица. „Пътешествия в скрипториума“. Мисля, че това е най-хубавото нещо, което си писал.

Сега вече, каквито и резерви да е имал Мартин към нея, те почти са се разнесли. Клер не само че е будна и интелигентна, не само има приятна външност, но познава и разбира творчеството му. Той си налива нова чаша вино. Клер разсъждава на глас върху структурата на новия му роман и докато Мартин слуша проницателните й, но ласкави коментари, се отпуска назад в креслото и се усмихва. За първи път от началото на филма замисленият, вечно сериозен Мартин Фрост е смъкнал гарда. С други думи, казва, мис Мартин одобрява. О, да, отвръща без сянка от колебание Клер. Мис Мартин одобрява Мартин. Тази игра с имената им ги отвежда обратно към гатанката за Бъркли и Баркли и Мартин отново иска от нея да обясни надписа на потничето си. Кое от двете е, пита. Човекът или колежът? И двете, отговаря Клер. Пише каквото ти искаш да пише.

В този миг в очите й проблясва мимолетна палава светкавица. Нещо й е хрумнало — мисъл, импулс, внезапно вдъхновение. Или пък, продължава Клер, докато оставя чашата си на масата и се изправя, въобще нищо не значи.

За демонстрация, тя съблича потничето си и кротко го хвърля на пода. Отдолу няма нищо, освен дантелен черен сутиен — съвсем неочаквано одеяние за такава ревностна изследователка на идеите. Но това, естествено, е също идея и сега, когато я е привела в действие с такъв отривист и решителен жест, на Мартин не му остава друго, освен да зяпне. И в най-смелите си мечти не би могъл да си представи, че нещата ще се развият толкова бързо.

Е, продумва най-накрая, това е един начин да се елиминира объркването.

Елементарна логика, отвръща Клер. Философско доказателство.

И все пак, продължава Мартин след нова продължителна пауза, елиминирайки едно конкретно объркване, само създаваш друго.

О, Мартин, казва Клер. Не се обърквай. Опитвам се да бъда колкото се може по-ясна.

Има една тънка линия между чара и агресията, между това да се нахвърлиш върху някого и да оставиш нещата да се случат естествено. В тази сцена, която завършва с току-що произнесените думи (Опитвам се да бъда колкото се може по-ясна) , Клер успява да прекрачи едновременно и двете страни на спора. Съблазнява Мартин, но пристъпва към това по такъв изобретателен, шеговит начин, че на него не му и хрумва да се запита какви са мотивите й. Тя го иска, защото го иска. Това е тавтологията на желанието и вместо да дискутира нашир и длъж безкрайните нюанси на такова едно твърдение, тя направо се впуска в преследването. Този момент е висше достижение на остроумието и оттам нататък Мартин вече е наясно, че си е намерил майстора.