Пол Остър - Книга на илюзиите

„Вътрешният живот на Мартин Фрост“.

Защо точно това, а не друго?

Защото е най-краткият. Ще успеем да го изгледаме до края и ако Фрида още не се е върнала, когато свършим, ще продължим със следващия по краткост. Не можах да измисля как иначе да го направим.

Моя е вината. Трябваше да дойда тук още преди месец. Не можеш да си представиш колко глупаво се чувствам.

Писмата на Фрида не звучаха особено гостоприемно. На твое място и аз щях да се поколебая.

Не можех да приема, че Хектор е жив. А после, след като веднъж го приех, не можех да приема, че е на смъртно легло. Тези филми стоят тук от години. Ако бях реагирал незабавно, можех да ги изгледам всичките. Можех да ги видя по два пъти, по три пъти, да ги науча наизуст, да ги смеля. Сега препускаме с един-единствен. Това е абсурдно.

Не се самобичувай, Дейвид. Месеци наред ги убеждавах, че трябва да дойдеш в ранчото. Ако някой има вина, то това съм аз. Аз се забавих. Аз се чувствам глупаво.

Алма отвори вратата с нов ключ от връзката и в мига, в който прекрачихме прага и влязохме в сградата, температурата падна с десет градуса. Климатикът беше включен и освен ако не го оставяха така през цялото време (в което се съмнявах), явно Алма беше дошла дотук по-рано сутринта. Изглеждаше незначителен факт, но след като помислих върху него няколко секунди, изведнъж ужасно я съжалих.

В седем или седем и половина бе изпратила Фрида с тялото на Хектор и след това, вместо да се качи горе и да ме събуди, беше отишла в сградата за постпродукция да включи климатика. Следващите два часа и половина бе седяла тук сама, беше оплаквала Хектор в постепенно изстиващата сграда, неспособна да се изправи отново пред мен, преди да си е изплакала очите. В тези часове сме могли да гледаме един филм повече, но тя не е била готова да започнем и по този начин част от деня бе изтекла между пръстите ни. Алма не беше твърда. По-смела беше, отколкото си мислех, но не беше твърда, и когато я последвах през хладния коридор към прожекционната, най-сетне разбрах колко ужасен ще бъде този ден за нея, колко ужасен е бил вече досега.

Врати отляво, врати отдясно; но нямаше време да отворя която и да било, нямаше време да влизам и да се ровя из работилницата на звукозаписното студио, нямаше време дори да попитам дали оборудването е още там. В края на коридора свихме вляво и тръгнахме по друг коридор — стените бяха необлицовани, от кухи бетонни блокове (бледосини, това си го спомням) — и накрая влязохме през двукрила врата в малката зала. Имаше три реда тапицирани столове със сгъваеми седалки — приблизително по осемдесет на ред — и подът леко се спускаше надолу. Екранът беше завинтен върху стената, без сцена или завеса отпред — правоъгълник от непрозрачна бяла пластмаса с мънички дупчици и ослепителен блясък. Зад нас беше прожекционната кабина, залепена за задната стена. Лампите в залата работеха; когато се обърнах и погледнах нагоре, най-напред забелязах, че има два прожектора и че всеки е зареден с филмова ролка.

С изключение на няколко дати и цифри, Алма не ми каза почти нищо за филма. „Вътрешният живот на Мартин Фрост“ бил четвъртият филм, направен от Хектор в ранчото, и след като приключил със снимките през март 1946 година, той работил върху него още пет месеца, преди да разкрие окончателната версия пред публика от няколко души на 12 август. Траел четирийсет и една минути. Както и останалите филми на Хектор, „Вътрешният живот на Мартин Фрост“ бил заснет на черно-бяла лента, но се отличавал някак си от другите по това, че би могъл да бъде класифициран като комедия (или като филм с комични елементи) и затова бил единственото от късните му произведения, което имало някаква бегла прилика с двулентовите му смехории от двайсетте. Била го избрала заради времетраенето, но това не значело, че не е добро въведение към останалите. Майка й изиграла първата си роля за Хектор в този филм и макар навярно това да не било най-амбициозното им творение, то било може би най-чаровното. За момент Алма извърна поглед. После си пое дълбоко дъх, обърна ми гръб и каза: Фей е била толкова жива тогава, толкова енергична. Никога няма да се уморя да я гледам.

Очаквах да продължи, но това беше единственият й коментар, единствената забележка, която можеше донякъде да мине за субективно мнение. Тя помълча още малко, после отвори кошницата и извади оттам тетрадка и химикалка — химикалката имаше фенерче, за да можеш да пишеш в тъмното. Просто ако ти хрумне да отметнеш нещо, каза. Докато взимах двата предмета, тя се приведе и ме целуна по бузата — някаква такава ученическа целувчица, — после се обърна и тръгна към изхода. След двайсет секунди чух почукване. Погледнах нагоре и я видях отново да ми маха от остъклената прожекционна кабина. И аз й махнах в отговор — може би дори й пратих въздушна целувка — и после, тъкмо докато се намествах по средата на първия ред, Алма приглуши светлините. Не излезе от кабината, преди да свърши филмът.