Пол Остър - Книга на илюзиите

А после тя ще се върне и филмите също ще станат на пепел.

Имаме не повече от няколко часа. Няма да остане време да ги изгледаме всичките, но може би ще успеем да видим два или три, ако започнем веднага.

Не е кой знае какво, нали?

Тя беше готова да ги изгори още сутринта. Поне за това успях да я разубедя.

Звучи сякаш е обезумяла.

Мъжът й е мъртъв и първото нещо, което трябва да направи, е да унищожи творчеството му, да унищожи всичко, което са направили заедно. Ако спре и се замисли, няма да е способна да изведе нещата докрай. Разбира се, че е обезумяла. Обещала е да го направи преди почти петдесет години и днес е денят, в който трябва да изпълни обещанието си. Ако аз бях на нейното място, щях да гледам да приключа с всичко максимално бързо. Да го приключа — и да припадна. Затова Хектор й е дал само двайсет и четири часа. За да няма време да си промени решението.

Алма се изправи. Докато сновеше из стаята и вдигаше венецианските щори, аз се измъкнах от леглото и навлякох дрехите си. Имахме да си кажем още сто неща, но трябваше да ги отложим докато изгледаме филмите. Алма дръпна рязко шнура на щорите и през прозорците нахлу светлина, изпълни стаята със заслепяващ утринен блясък. Спомням си, че носеше сини джинси и бял памучен пуловер. Беше без обувки и чорапи и прелестните пръстчета на краката й бяха лакирани в червено. Нещата се развиваха неочаквано. Надявах се Хектор да се запази жив заради мен, да ми подари една поредица от бавни, изпълнени с размишления дни в ранчото и да не правя нищо друго, освен да гледам филмите му и да седя с него в мрака на старческата му стая. Трудно беше да избера между двете разочарования, да реша кое повече ме потискаше: невъзможността да разговарям пак с него, или знанието, че тези филми ще бъдат изгорени преди да имам шанса да ги видя всичките.

Като слизахме надолу, минахме покрай стаята на Хектор и когато надникнах вътре, видях малките хора да махат чаршафите от леглото. Сега стаята беше напълно гола. Предметите, задръстили бюрото и нощната масичка, ги нямаше (шишенца с хапчета, чаши, книги, термометри, пешкири) — и като се изключат завивките и възглавниците, разхвърляни по пода, нищо не подсказваше, че преди седем часа тук е умрял човек. Сварих ги тъкмо докато се канеха да махнат долния чаршаф. Стояха от двете страни на леглото с вдигнати във въздуха ръце, готови да задърпат едновременно от двата ъгъла. Нужна им бе координация, защото бяха толкова дребни (главите им едва стигаха до матрака), и когато чаршафът в миг се изду и се надигна от леглото, видях, че е оцапан с всевъзможни цветни и бели петна, последните интимни следи от Хекторовото присъствие на този свят. Когато умираме, всички изцеждаме пикня и кръв, насираме се като новородени, задушаваме се в собствената си слуз. Секунда по-късно чаршафът отново стана плосък и глухонемите прислужници започнаха да се придвижват по дължината на леглото от горе на долу; чаршафът се сгъна надве и тихо падна върху пода.

Алма беше приготвила сандвичи и напитки, които да отнесем в прожекционната. Докато вървеше към кухнята да вземе кошницата за пикник, аз се разтъпках из приземния етаж и разгледах бегло нещата по стените. Само в хола трябва да имаше близо четирийсет картини и рисунки, в коридора — още дузина: ярки вълнисти абстракции, пейзажи, портрети, скици с молив и туш. Никоя не бе подписана, но си личеше, че всички са рисувани от един човек, а това означаваше, че художникът е Фрида. Спрях пред една малка рисунка, окачена над шкафчето с грамофонни плочи. Нямаше да ми остане време да разгледам всички, затова реших да се съсредоточа върху тази и да пренебрегна останалите. Рисунката представляваше малко дете, видяно отгоре: двегодишно създание, проснато по гръб със затворени очи, явно заспало на креватчето си. Хартията беше пожълтяла, леко напукана по ръбовете, и като видях колко е стара, разбрах, че нарисуваното дете е Тад, мъртвият син на Хектор и Фрида. Голи ръце и крака с крехки стави; гол торс; нагъната памучна пелена, закрепена с безопасна игла; точно зад темето — намек за решетките на легълцето. Контурите бяха очертани бързо, с моментно вдъхновение — вихър от пулсиращи, уверени линии, нанесени навярно за по-малко от пет минути. Опитах се да си представя сцената, да си пробия път обратно към мига, в който моливът за пръв път е докоснал хартията. Майката седи до детето си. Което спи следобеден сън. Чете книга, но когато вдига поглед и го вижда в тази беззащитна поза — главата отпусната, склонена на една страна — измъква молив от джоба си и започва да го рисува. Понеже няма хартия подръка, използва последната страница на книгата, която се оказва празна. Когато рисунката е готова, тя откъсва страницата и я оставя настрани — или пък я оставя там и съвсем забравя за нея. И ако забрави, минават години, преди отново да отвори книгата и да открие изгубената рисунка. Чак тогава ще откъсне сухата, чуплива страница от книжното тяло, ще я сложи в рамка и ще я окачи на стената. Нямаше как да знам кога е станало това. Може би преди четирийсет години, а може би миналия месец, но когато и да се бе натъкнала на рисунката с нейния син, момчето вече е било мъртво — мъртво може би от много години, може би от повече години, отколкото аз бях жив.