Пол Остър - Книга на илюзиите

Когато Алма се върна от кухнята, ме хвана за ръка и ме поведе по друг коридор със стени, покрити с варосан хоросан и с под от червен плочник. Искам да ти покажа нещо, каза тя. Знам, че времето ни притиска, но няма да отнеме повече от минута.

Стигнахме до края на коридора, отминавайки две или три врати по пътя, и спряхме пред последната. Алма остави на земята кошницата с обяда и извади от джоба си връзка ключове. Трябва да бяха петнайсет-двайсет ключа, но тя намери незабавно онзи, който й трябваше, и го пъхна в ключалката. Кабинетът на Хектор, каза. Повече време е прекарал тук, отколкото където и да било. Ранчото беше неговият свят, но центърът на този свят беше тук.

Беше пълно с книги. Най-напред това забелязах на влизане — колко много книги имаше вътре. Три от четирите стени бяха заети от секции, високи от пода до тавана, и рафтовете бяха натъпкани с книги до последния сантиметър. Това не бе всичко, имаше купчини книги по столове и маси, на килима, на бюрото. С твърди и с меки корици, стари книги и нови книги, книги на английски, испански, френски и италиански. Бюрото беше продълговата дървена маса в средата на стаята — съвсем същата като онази в кухнята — и помня, че едно от заглавията, които видях, беше „Последен дъх“ на Луис Бунюел. Книгата лежеше разтворена върху масата точно пред стола и затова се зачудих дали Хектор не я четял в деня, когато е паднал и си е счупил крака — последният ден въобще, който е прекарал в този кабинет. Канех се да я вдигна, за да видя докъде е стигнал, но Алма отново ме хвана за ръка и ме отведе до рафтовете в далечния ъгъл на стаята. Мисля, че това ще ти е интересно, каза. Посочи към една лавица с книги няколко сантиметра над главата й (но точно на нивото на моите очи) и видях, че всичките са от френски автори: Бодлер, Балзак, Пруст, Лафонтен. Малко по-вляво, упъти ме Алма, и докато придвижвах поглед вляво по заглавията, търсейки онова, което искаше да ми покаже, внезапно видях познатото златно и зелено издание на „Плеяд“ — Шатобриан, „Memoires d’outre-tombe“.

Не би трябвало да има никакво значение, но имаше. Не че Шатобриан беше някакъв забутан автор, но ме покърти това, че Хектор бе чел тази книга, че бе навлязъл в същия лабиринт от спомени, в който бях бродил аз през последните осемнайсет месеца. Това беше някак си още една допирна точка между нас, още една брънка във веригата от случайни срещи и чудновати съответствия, които ме бяха привлекли към него от самото начало. Свалих първия том от рафта и го отворих. Знаех, че с Алма трябва да бързаме, но не можех да устоя на изкушението да прокарам ръце по две-три страници, да докосна някои от думите, които Хектор бе чел в тишината на тази стая. Отворих я някъде по средата и видях, че едно от изреченията е деликатно подчертано с молив. Les moments de crise produisent un redoublement de vie chez les homines. Моментите на криза пораждат у хората удвоена жизненост. Или може би по-прямо: хората започват да живеят, едва когато гърбът им е опрян в стената.

Излязохме бързешком навън в горещата лятна сутрин със сандвичите и студените напитки. Преди ден бяхме шофирали през опустошителна нюингландска буря. Сега се намирахме в пустинята, вървяхме под безоблачно небе, вдишвахме тънкия въздух, лъхащ на хвойна. Видях вдясно дърветата на Хектор, а докато заобикаляхме градината, във високата трева зазвъняха цикади. Земята бе напръскана с еньовчета, злолетница, бял равнец. Чувствах се превъзбуден, изпълнен с някаква налудничава решимост, смесица от страх, очакване и щастие — сякаш имах три мозъка и всички работеха едновременно. Гигантски планини се възправяха в далечината като стена; в небето кръжеше ястреб; на един камък кацна синя пеперуда. Не бяхме изминали и осемдесет метра от къщата, но вече чувствах как по челото ми избива пот. Алма ми посочи продълговата, едноетажна кирпичена постройка с напукани циментови стъпала и бурени, избуяли пред входа. Тук спели актьорите и техниците, докато се правели филмите, каза тя, но сега прозорците бяха заковани, а водата и електричеството — спрени. Комплексът за постпродукция беше още четирийсет метра нататък, но вниманието ми привлече сградата зад него. Звукозаписното студио бе огромна конструкция, грамадно кубично бяло петно, искрящо на слънцето, и в тази обстановка ми изглеждаше странно, по-скоро като самолетен хангар или гараж за камиони, отколкото като място, където се правят филми. Импулсивно сграбчих ръката на Алма, потърсих бързо пръстите й и ги сплетох с моите. Какво ще гледаме най-напред, попитах.