Пол Остър - Книга на илюзиите

Докато я нямаше, отидох в кухнята да скрия някъде пистолета. Отворих и затворих шкафовете над мивката, хвърлих поглед в няколко чекмеджета и алуминиеви кутии, най-после се спрях на фризера. За първи път си имах работа с пистолет и не бях сигурен дали ще успея да го изпразня, без да си докарам нова беля, така че го бутнах във фризера както си беше, с куршумите и прочее, пъхнах го между пакет замразени пилешки разфасовки и кутия равиоли. Просто исках да ми се махне от очите. Но след като затворих вратичката установих, че не изгарях от желание да се отърва от него. Не че имах някакви планове да го използвам повторно, ала ми харесваше идеята да е наблизо и докато му измислех по-добро място, щях да го държа във фризера. Всеки път, когато отворех вратичката, щях да си спомням какво ми се бе случило през онази нощ. Това щеше да е моят таен мемориал, паметник на докосването ми до смъртта.

Тя остана дълго време в банята. Дъждът беше спрял и вместо да седя и да я чакам, реших да разчистя бъркотията в колата си и да извадя зеленчуците. Това продължи малко под десет минути. Донесох всичката храна, но Алма още се бавеше вътре. Отидох до вратата и нададох ухо вече леко притеснен, чудейки се дали не е влязла с намерението да извърши нещо прибързано и идиотско. Преди да изляза от къщата водата течеше. Чух как я пуска с пълна сила, а когато по пътя си навън минах край вратата, чух нейното хлипане през шума. Но сега водата не течеше и не се чуваше никакъв звук. Това може би значеше, че пристъпът й беше отшумял и че спокойно си сресва косата и си слага грим. Или че лежи просната на пода, натъпкала стомаха си с двайсет хапчета ксанакс.

Почуках. Тя не отговори, почуках отново и я попитах дали е добре. Идвам, каза тя, излизам след минутка, и после, след продължителна пауза, с глас, който сякаш се бореше за глътка въздух, ми каза, че съжалява, съжалява за всички тези ужасни неща, които са се случили. По-скоро би умряла, отколкото да излезе от къщата преди да съм й простил, но дори ако не го сторех, тя си тръгвала, тръгвала си при всяко положение и повече нямало да ме безпокои.

Останах да я чакам пред вратата. Когато излезе, очите й бяха мътни и подути, като след дълъг плач, но косата й беше наред, а пудрата и червилото успяваха да прикрият яркия белег. Тя възнамеряваше да мине покрай мен, но аз протегнах ръка и я спрях.

Минава два, казах. И двамата сме изтощени и се нуждаем от малко сън. Можеш да спиш в моето легло. Аз ще легна долу на дивана.

Тя се срамуваше от себе си, нямаше кураж да вдигне глава и да ме погледне. Не разбирам, каза, отправяйки думите си към пода, и понеже не отговорих веднага, тя повтори: не разбирам.

Никой никъде няма да ходи тази нощ, отвърнах. Нито аз. Нито ти. Утрото е по-мъдро от вечерта, но за момента и двамата сме в пат.

Какво означава това?

Означава, че до Ню Мексико има много път. По-добре да тръгнем на свежа глава сутринта. Знам, че бързаш, но няколко часа не са кой знае каква разлика.

Мислех, че искаш да си ходя.

Исках. Но си промених решението.

Тя вдигна леко глава и аз видях колко е объркана. Няма нужда да си мил с мен, каза. Не съм дошла за това.

Не се притеснявай. Мисля за себе си, не за теб. Утре ни предстои тежък ден и ако не откъртя сега, няма да мога да си държа очите отворени. Трябва да съм буден, за да чуя всичко, което имаш да ми кажеш, нали?

Не казваш, че ще дойдеш с мен. Не може това да казваш. Не е възможно да го казваш.

Не се сещам за нищо, което трябва да свърша утре. Защо да не дойда?

Не лъжи. Ако сега ме лъжеш, не вярвам, че ще го понеса. Ще ми изтръгнеш сърцето от тялото.

Трябваха ми няколко минути да я убедя, че съвсем сериозно смятам да тръгнем заедно. Обратът просто беше твърде зашеметяващ за нея, за да го осъзнае, и ми се наложи да повтарям нееднократно, докато ми повярва. Не й казах всичко, естествено. Не се впуснах в обяснения за микроскопичните дупчици във вселената или изкупителната сила на временната полуда. Това щеше да е твърде трудно, така че се ограничих да й повтарям, че решението ми е лично и няма нищо общо с нея. И двамата се държахме зле, казах, и аз съм също толкова отговорен за случилото се, колкото и тя. Без вина, без прошка, без черни точки кой на кого какво направил. Или говорех неща в този дух, неща, които в края на краищата й доказаха, че имам свои собствени основания да се срещна с Хектор и че отивам не заради друг, а заради себе си.

Последваха ожесточени преговори. Алма не приемаше предложението да спи в моето легло. Достатъчно ме била притеснила, а на всичкото отгоре аз съм бил пострадал в катастрофа по-рано вечерта. Нуждаел съм се от почивка, а нямало да я получа като се мятам и въртя на дивана. Аз настоявах, че това не е проблем за мен, но тя не искаше и да чуе; връщахме се пак в началото и всеки се опитваше да направи услуга на другия в някаква глупава комедия на маниерите, по-малко от час след като бях изтръгнал от ръката й пистолет и едва не си бях теглил куршума. Обаче аз бях твърде изтощен, за да споря убедително, и накрая отстъпих. Донесох й чаршафи и възглавница, стоварих ги на дивана и й показах откъде се изключват лампите. Това беше всичко. Тя каза, че не я затруднява сама да си постели и след като ми благодари за седми път в продължение на три минути, аз се качих горе в стаята си.