Пол Остър - Книга на илюзиите

С вашата интелигентност би трябвало да сте наясно, че няма да направя това. Не сега. Не и посред нощ.

Трябва да го направите. Двайсет и четири часа след смъртта на Хектор филмите ще бъдат унищожени. А той може и вече да е мъртъв. Може да е умрял, докато съм пътувала за насам. Не разбирате ли, господин Зимър? Ако не тръгнем веднага, може би няма да има време.

Пропускате какво казах на Фрида в последното си писмо. Не пътувам със самолет. Против религията ми е.

Без да каже и дума, Алма Грунд бръкна в чантата си и извади оттам малка хартиена кесийка. На нея имаше печат в синьо и зелено, а отдолу бяха написани няколко реда. Откъдето стоях, можах да разчета само една дума, но само тя ми бе достатъчна, за да предположа какво има в кесийката. Аптека.

Не съм забравила, рече тя. Донесла съм ви ксанакс, за да улесня нещата. Това лекарство използвате, нали?

Откъде знаете?

Написал сте великолепна книга, но това не значеше непременно, че можем да ви се доверим. Трябваше да се поразровя малко и да ви проверя. Обадих се тук-там, написах няколко писма, прочетох останалите ви неща. Знам какво сте изживял и съжалявам, наистина съжалявам за трагедията с жена ви и децата ви. Сигурно е било ужасно.

Нямали сте право. Отвратително е да се ровиш в чужд живот по този начин. Цъфвате тука и ме молите за помощ, после изведнъж ми поднасяте това. От къде на къде ще ви помагам? Гади ми се от вас.

Фрида и Хектор не биха ми позволили да ви поканя, без да знаят повече за вас. Трябваше да го сторя заради тях.

Не го приемам. Не ви приемам и една шибана дума повече.

Ние сме на една страна, господин Зимър. Няма смисъл да си крещим един на друг. Би трябвало да работим заедно, като приятели.

Аз не съм ви приятел. Никакъв не съм ви. Вие сте един фантом, който се вмъкна тук от мрака, и сега ви моля да се върнете там и да ме оставите на мира.

Не мога да направя това. Трябва да дойдете с мен, и то сега, веднага. Моля ви, не ме карайте да ви заплашвам. Толкова би било глупаво.

Представа си нямах за какво говори. Бях двайсет сантиметра по-висок от нея и поне двайсет килограма по-тежък — едър мъж, на ръба на търпението си, неизвестна величина, която всеки момент можеше да се взриви в акт на насилие, — а тя стоеше пред мен и ми дърдореше за заплахи. Не мръднах, гледах я от мястото си край печката. Бяхме на десет-дванайсет метра разстояние и точно когато тя се изправи от дивана, дъждът изведнъж заплющя отново, забарабани по покрива, затрещя по керемидите, все едно се сипеха камъни. Тя се стресна, скочи, озърна се наоколо с нервен и объркан поглед и в този миг разбрах какво ще се случи в следващия. Не мога да обясня как го усетих, но каквото и предчувствие или шесто чувство да ме обзе, когато видях този поглед в очите й, аз знаех, че тя носи в чантата си пистолет и знаех също, че след три-четири секунди ще бръкне вътре и ще го извади.

Беше един от най-възвишено-наелектризиращите моменти в живота ми. Намирах се на една стъпка пред действителността, два-три инча пред границите на собственото си тяло и когато се случи точно онова, което очаквах, се почувствах сякаш кожата ми е станала прозрачна. Вече не заемах пространството, по-скоро се разтапях в него. Това, което беше около мен, беше и вътре в мен и трябваше само да погледна в себе си, за да видя света.

Пистолетът беше в ръката й. Малък посребрен револвер с перлена дръжка, наполовина колкото пистолетчетата, с които си играех като малък. Насочи го към мен, вдигна ръка и видях, че китката й се тресе.

Това не съм аз, каза тя. Не е в моя стил. Кажете ми да го махна и ще го махна. Но сега трябва да тръгваме.

За първи път някой насочваше пистолет към мен и аз се удивих колко удобно се чувствам, колко естествено приемам възможностите на момента. Едно грешно движение, една грешна дума — и можех да умра без никаква причина. Тази мисъл би трябвало да ме уплаши. Би трябвало да предизвика желание за бягство, но аз не усетих никакъв подобен импулс, никакво намерение да спра случващото се. Неизчерпаема, ужасяваща красота се бе разтворила пред мен и исках единствено още да я гледам, да гледам в очите на тази жена със странното двойно лице, застанала срещу мен в стаята, и двамата вслушани в дъжда, трополящ над нас като десет хиляди барабана, разбудили всички нощни демони.

Давай, казах аз. Стреляй. Ще ми направиш огромна услуга.

Думите излязоха от устата ми преди да знам, че ще ги произнеса. Прозвучаха ми рязко, ужасно, като нещо, което само безумец би могъл да изговори, но в мига след като ги чух, осъзнах, че не желая да си ги взема назад. Харесваха ми. Допадаше ми колко са прями, откровени; допадаше ми решителният им подход в стил „без глупости“ към дилемата, пред която бях изправен. И все пак, въпреки целия кураж, който ми вдъхнаха тези думи, и до днес не съм сигурен какво означаваха. Наистина ли исках тя да ме убие, или търсех начин да я разубедя и да си спася кожата? Наистина ли копнеех да натисне спусъка, или се опитвах да отслабя ръката й, с хитрост да я накарам да пусне пистолета? Връщал съм се към тези въпроси много пъти в последните единайсет години и така и не можах да стигна до задоволителен отговор. Знам само, че не ме беше страх. Когато Алма Грунд извади онзи револвер и го насочи към гърдите ми, той ми вдъхна не страх, а очарование. Разбрах, че куршумите вътре в барабана съдържат една мисъл, която никога преди не ми беше хрумвала. Светът бе пълен с процепи, дупчици от безсмислие, микроскопични прорези, през които умът минаваше с лекота; и озовеш ли се от другата страна, ставаш свободен от самия себе си, свободен от своя живот, свободен от своята смърт, свободен от всичко, което ти принадлежи. Онази нощ в хола си бях попаднал на един от тези процепи. Появи се във формата на пистолет, аз бях вътре в пистолета и вече не ме интересуваше дали ще изляза. Бях напълно спокоен и напълно полудял, напълно готов да приема каквото и да се случеше. Безразличие от такъв размах е рядко и понеже може да го постигне само човек, готов да се откаже от себе си, то изисква уважение. Вдъхва страхопочитание у онзи, който се взира в него.