Пол Остър - Книга на илюзиите

Коланът ми беше на място, но от тласъка лявата ми ръка се удари във волана, всичките зеленчуци се разлетяха из кабината, една консерва доматен сок изскочи от торбата и ме цапардоса по брадичката. Лицето ме болеше зверски, ръката ми между лакътя и китката пулсираше, но все още можех да я сгъвам, отварях и затварях уста и по това прецених, че нямам счупени кости. Би трябвало да се почувствам облекчен, щастлив, че съм избегнал по-сериозно нараняване, но не бях в настроение да редя благословии и да гадая колко по-зле би могло да бъде. Случилото се си беше достатъчно лошо, а аз бях бесен на себе си, че съм се блъснал. Единият преден фар бе счупен, бронята — смачкана, предницата — хлътнала. Двигателят все пак още работеше, но когато се опитах да дам на заден и да продължа по пътя си, установих, че предните гуми са затънали в крайпътната кал. Отне ми двайсет минути да бутам в мочурляка под дъжда, за да освободя колата, и когато свърших, бях твърде изтощен да събирам покупките, пръснати из кабината. Само седнах зад волана, изтеглих се обратно на пътя и отпраших. Както се оказа по-късно, шофирал съм до къщи с един пакет замразен грах, затъкнат между облегалката и гърба ми.

Минаваше единайсет, когато спрях пред къщи. Тресеше ме, челюстта и ръката ме боляха, бях в отвратително настроение. Казват, че трябва да очакваш неочакваното; но случи ли се веднъж неочакваното, последното, което очакваш, е, че ще се случи пак. Не бях нащрек, докато слизах от пикапа, все още мислех за кучето и електрическия стълб, преминавах повторно през всички детайли на катастрофата и затова не видях колата, паркирана вляво от къщата. Фаровете ми не бяха осветили това място, а когато изключих мотора и угасих светлините, всичко наоколо потъна в пълен мрак. Дъждът вече бе отслабнал, но още ръмеше и къщата беше тъмна. Бях излязъл с мисълта, че ще се върна по светло и затова не бях включил лампата над входната врата. Небето беше черно. Земята беше черна. Тръгнах опипом напред, разчитайки на паметта и осезанието си, но не виждах нищичко.

В южен Върмонт беше нещо обичайно да си оставяш къщата отключена, но аз не го правех. Превъртах ключа докрай при всяко излизане. Упорит ритуал, който отказвах да прекратя, дори ако излизах само за пет минути. Сега, докато напипвах ключовете си в тъмнината, разбрах колко глупави бяха тези предпазни мерки. Не можех да си вляза в собствената къща. Вече държах ключовете в ръка, но те бяха шест на една връзка и нямах ни най-малка представа кой е верният. Слепешком прокарах длани по вратата в търсене на ключалката. Намерих я, избрах наслуки един ключ и се заех да го вкарам в дупката. Влезе до половина и заседна. Трябваше да опитам с друг, но преди това се налагаше да измъкна първия. Това ми струваше доста повече мотане, отколкото очаквах. В последния момент, тъкмо когато щях окончателно да го издърпам, той излезе рязко и цялата връзка се изплъзна от ръката ми. Иззвънтя по дървените стъпала и се приземи бог знае къде в нощта. И така, пътешествието приключи както бе започнало: пълзях на четири крака, псувах полугласно и търсех комплект невидими ключове.

Това занимание не бе траяло и две-три секунди, когато в двора проблесна светлина. Вдигнах очи, инстинктивно се извърнах към светлината и преди да се уплаша, преди дори да осъзная какво става, видях, че там е паркирана кола — кола, която нямаше работа на моя територия — и че от колата слиза жена. Тя разтвори голям червен чадър, затръшна вратата след себе си и светлината изчезна. Трябва ли ви помощ, попита. Аз скочих на крака и в следващия миг ме заслепи нова светлина. Жената бе насочила фенерче към лицето ми.

Ти пък коя си, по дяволите? — попитах.

Не ме познавате, но познавате човека, който ме изпрати.

Това не ме устройва. Кажи ми коя си, или ще викна куките.

Казвам се Алма Грунд. Чакам ви от пет часа, господин Зимър, и трябва да говоря с вас.

И кой те праща?

Фрида Спелинг. Хектор не е добре. Тя държи да го знаете и ме помоли да ви кажа, че не разполагаме с много време.

Намерихме ключовете с помощта на фенерчето й; след като отворих вратата и влязох в къщата, включих осветлението в хола. Алма Грунд ме последва — ниска жена, минала средата на трийсетте, облечена в синя копринена блуза и семпли сиви панталони. Среднодълга кестенява коса, високи токчета, пурпурно червило и кожена чанта, провесена през рамото й. Когато застана на светло, видях, че има белег по рождение от лявата страна на лицето си. Беше лилаво петно с размера на мъжки юмрук, достатъчно длъгнесто и широко, за да наподобява картата на някаква въображаема страна: парче депигментирана кожа, която покриваше над половината й буза — от ъгълчето на окото до челюстта. Прическата й прикриваше по-голямата част, при това тя държеше главата си леко наклонена по необичаен начин, за да не се мърда косата й. Предположих, че това е вкоренен жест, навик, придобит през цял един живот на притеснение; и той й придаваше отсянка на неудобство и уязвимост, вид на свенлива девойка, която гледа в килима, за да избегне очите ти.