Пол Остър - Книга на илюзиите

Безспорно бях уморен, но след като се мушнах под одеялото не можах да заспя. Лежах и гледах сенките по тавана и когато това ми омръзна, се обърнах настрана и се вслушах в слабия шум от движенията на Алма долу. Алма, женски род на almus , хранителен, благодатен. Накрая светлината под вратата ми угасна, чух как изскърцаха пружините на дивана, докато тя се наместваше. После трябва да съм се унесъл за кратко, защото не помня нищо, преди да си отворя отново очите в три и половина. Видях часа на електронния часовник до леглото и понеже бях гроги, потънал в онова състояние на просъница, само смътно се усетих, че съм си отворил очите не за друго, а защото Алма се вмъкваше в леглото ми и полагаше глава на рамото ми. Толкова е пусто долу, каза тя, не мога да заспя. Напълно я разбирах. Добре знаех какво е да не можеш да заспиш и преди да се събудя достатъчно, за да я попитам какво търси в леглото ми, ръцете ми бяха около нея и я целувах по устата.

Потеглихме на следващия ден, тъкмо преди пладне. Алма настояваше да шофира, така че аз седнах до нея и поех ролята на навигатор, упътвах я къде да завие и кои магистрали да избере за Бостън със синия си додж. По земята имаше следи от вчерашната буря — паднали клони, влажни листа, полепнали по покривите на колите, прекатурен пилон насред нечия ливада — но небето бе чисто и през целия път до аерогарата ни грееше слънце.

И двамата не проговорихме за случилото се в спалнята ми предната нощ. То седеше заедно с нас в колата като тайна, принадлежаща на малките стаи и нощните мисли, която не трябва да бъде излагана на слънчеви лъчи. Назовяхме ли я, рискувахме да я унищожим и затова не стигахме по-далеч от случаен поглед отстрани, бегла усмивка, ръка, положена внимателно върху коляното на другия. Бих ли дръзнал да смятам, че зная какво си мисли Алма? Чувствах се щастлив, че тя бе дошла в леглото ми и че бяхме прекарали заедно онези часове в мрака. Но това беше само една нощ и нямах представа какво ли ще ни се случи следващата.

Последния път, когато шофирах до летището Лоугън, бях в колата с Хелън, Тод и Марко. Последната сутрин от живота им бе прекарана по същите пътища, откъдето се носехме сега двамата с Алма. Завой след завой, те бяха пропътували същото пътешествие; миля по миля, бяха минали по същата тази земя. Шосе 30 до Междущатска 91; 91 до Мас Пайк; Мас Пайк до 93; 93 до тунела. Една част от мен приветстваше това гротескно повторение. Беше като някакво хитро замислено наказание, сякаш боговете бяха решили да нямам бъдеще, додето не се върна в миналото си. Значи справедливостта изискваше да прекарам първата си сутрин с Алма по същия начин, по който бях прекарал последната си сутрин с Хелън. Трябваше да се кача в кола и да карам до летището, трябваше да препускам със сто и двайсет мили над разрешената скорост, за да хвана самолета.

Спомних си как момчетата се сдърпаха на задната седалка и как в един момент Тод се отскубна и удари малкия си брат по ръката. Хелън се обърна и му се скара, как може да удря четиригодишно дете и първородният ни син раздразнено се оплака, че Марко пръв е започнал, значи е получил каквото си заслужава. Ако някой те удари, заяви той, и ти имаш правото да го удариш. На което аз отговорих с последната си бащинска поука в своя живот, че никой няма право да удря по-малките. Но Марко винаги ще е по-малък от мен, възрази Тод. Значи никога няма да имам право да го ударя. Ами, казах аз, впечатлен от логиката на довода, понякога животът просто не е честен. Беше доста глуповат отговор и помня, че Хелън избухна в смях, когато изрекох този тъпоумен труизъм. Това бе начинът й да ми каже, че от нас четиримата в колата Тод има най-много сиво вещество в главата си. Съгласен бях, разбира се. И тримата бяха много по-интелигентни от мен и добре знаех, че не мога и на малкото пръстче да им стъпя.

Алма беше добър шофьор. Гледах я как се плъзга от централната в лявата лента и обратно, задминавайки всичко живо, и й казах, че е красива.

Защото гледаш хубавата ми страна, рече тя. Ако седеше на моето място, едва ли щеше да мислиш така.

Затова ли искаше ти да караш?

Колата е наета на мое име. Само аз имам право да я карам.

И суетата няма нищо общо с това?

Иска се време, Дейвид. Няма защо да се изсилваме, щом не се налага.

Мен не ме притеснява. Всъщност вече свиквам.

Не може да свикваш. Все още не. Не си ме гледал достатъчно, та да знаеш какво чувстваш.

Каза, че си била омъжена. Явно то не е попречило на мъжете да те намират за привлекателна.