Пол Остър - Книга на илюзиите

Аз харесвам мъжете. Малко по малко и те започват да ме харесват. Може списъкът ми да не е толкова дълъг, като на някои момичета, но съм имала достатъчно преживявания. Прекараш ли известно време с мен, няма дори да го виждаш вече.

Но на мен ми харесва да го виждам. То те прави различна, с него не изглеждаш като никоя друга. За пръв път срещам човек, който изглежда единствено като себе си.

И баща ми така казваше. Обясняваше ми, че това било специален подарък от Господ и че ме прави по-красива от другите момичета.

Ти вярваше ли му?

Понякога. Но понякога се чувствах прокълната. Грозно е, в края на краищата, и те превръща в лесна мишена като дете. Не спирах да си мисля, че някой ден ще мога да се отърва от него, че някой доктор ще ми направи операция и после ще изглеждам нормално. Винаги когато се сънувах нощем, и двете страни на лицето ми бяха еднакви. Гладки и бели, напълно симетрични. Това продължи чак докато станах на четиринайсет.

Учила си се как да живееш с него.

Може би. Не зная. Но тогава ми се случи нещо и мисленето ми започна да се променя. Беше голямо преживяване, повратна точка в живота ми.

Влюбили са се в теб.

Не, дадоха ми една книга. Онази Коледа моята майка ми подари антология с американски разкази. „Класически американски разкази“, огромна книга с твърда корица и зелена платнена обложка, и на страница четирийсет и шест имаше разказ от Натаниъл Хоторн. „Белегът“. Знаеш ли го?

Горе-долу. Май само в гимназията съм го чел.

Аз го четях всеки ден шест месеца. Хоторн го бе написал за мен. Това беше моята история.

Един учен и младата му съпруга. Това беше ситуацията, нали? Той се опитва да премахне белега от лицето й.

Червен белег по рождение. От лявата страна на лицето й.

Нищо чудно, че си го харесала.

„Харесала“ не е достатъчно силна дума. Бях погълната от него. Жива ме изяде този разказ.

Белегът приличаше на човешка ръка, нали? Почвам да се сещам. Хоторн пише, че изглеждал като отпечатък на ръка върху бузата й.

Но малка. Колкото пигмейска ръка, или детска.

Освен този малък дефект, лицето й било перфектно. Известна била като изумителна красавица.

Джорджиана. Докато не се омъжва за Айлмър, дори не го възприема като дефект. Той я научава да го мрази, той я обръща срещу самата нея, внушава й желанието да го махнат. За него той не е просто дефект, не просто нещо, което разваля физическата й красота. Той е знак за някаква вътрешна поквара, петно върху душата на Джорджиана, белег на грях и смърт, на разруха.

Стигмата на смъртността.

Или просто онова, което възприемаме като човешко. Това го прави толкова трагично. Айлмър отива в лабораторията си и започва да експериментира с еликсири и отвари, търси формула как да изтрие петното, от което така се страхува, и невинната Джорджиана се води по него. Тъкмо това е ужасното. Тя иска той да я обича. Само това я интересува и ако премахването на белега е цената, която трябва да плати за неговата любов, тя е готова да рискува живота си.

И накрая той я убива.

Но не преди да изчезне белегът. Това е много важно. В последната секунда, точно преди да умре, белегът избледнява от бузата й. Изчезва, съвсем изчезва и чак тогава, в този миг, горката Джорджиана издъхва.

Белегът по рождение е самата тя. Ако изчезне, и тя изчезва заедно с него.

Нямаш представа как ми се отрази тази история. Не спирах да я чета, не спирах да мисля за нея и малко по малко започнах да се виждам такава, каквато съм. Другите спотайваха човешкото вътре в себе си, но аз го носех на лицето си. Това беше разликата между мен и всички останали. Не ми бе разрешено да крия коя съм. Всеки път, когато някой ме погледнеше, надникваше право в душата ми. Не изглеждах зле — знаех го, — но знаех също така, че винаги ще ме определят по това лилаво петно на лицето ми. Нямаше смисъл да се опитвам да го махна. То бе най-важният факт в живота ми и да желая да го няма би било да желая собственото си разрушение. Никога нямаше да имам обикновеното щастие, но след като прочетох историята, разбрах, че имам нещо почти толкова хубаво. Знаех какво си мислят хората. Трябваше ми само да ги погледна, да наблюдавам реакцията им, когато видят лявата ми страна, и веднага разбирах дали мога да им вярвам, или не. Белегът беше тест за тяхната човешкост. Той измерваше стойността на душите им и ако се постараех, можех да виждам право в тях и да знам кои са. На шестнайсет-седемнайсет години вече бях безпогрешна като ключе за настройване. Не че не съм допускала грешки с някои хора, но повечето пъти бях съвсем наясно. Просто се е случвало да не мога да се удържа.