Пол Остър - Книга на илюзиите

Мога да си спомня всичко до онзи миг, до мига, в който изрекох тези думи, и още малко, но след това действието ми се губи. Помня, че й крещях, сочех гърдите си и я предизвиквах да натисне спусъка, но не знам дали това беше след като тя се разплака, или преди. Не помня и нито една нейна дума. Това навярно означава, че аз съм говорил повече, но изстрелвах думите си с такава скорост, че едва ли знаех какво приказвам. Най-важното е, че я уплаших. Тя не бе очаквала такава контраатака и когато вдигнах очи от дулото и ги вперих в нейните, разбрах, че не й стигаше смелостта да ме убие. Всичко беше блъф и детинско отчаяние и веднага щом тръгнах към нея, тя отпусна ръка. Гърлото й издаде странен звук — задавен, сдъвкан дъх, нечленоразделен шум, нещо между стон и ридание — и докато продължавах ожесточено да я дразня и обиждам, докато й крещях да побърза и да приключва най-сетне, вече бях убеден — абсолютно убеден, без сянка от съмнение, — че пистолетът не е зареден. Не зная откъде дойде тази увереност, но в мига, в който я видях как отпуска ръката си, знаех, че нищо няма да ми се случи — и исках да я накажа за това, да я накарам да си плати, задето се преструваше на каквато не беше.

Става дума за броени секунди, цял един живот, сведен до броени секунди. Направих стъпка напред, после още една и изведнъж я връхлетях, извих й ръката, и изтръгнах пистолета. Тя вече не бе ангелът на смъртта, но аз сега познавах вкуса на смъртта и в онази няколкоминутна лудост, която последва, сторих най-дивото, най-безумното нещо, което някога съм правил. Само за да й докажа. Да й демонстрирам, че съм по-силен от нея. Взех пистолета от ръката й, отстъпих няколко крачки назад и го насочих към слепоочието си. Патрони, разбира се, вътре нямаше, но тя не знаеше, че аз го знам, и аз исках да използвам знанието си да я унижа, да й поднеса картина на човек, който не се страхува да умре. Тя го бе започнала, но аз щях да го довърша. В онзи момент тя вече пищеше, това си спомням, още чувам как пищеше и ме умоляваше да не го правя, но вече нищо не можеше да ме спре.

Очаквах да чуя прещракване и после може би краткото, звънтящо ехо от празното гнездо. Положих пръст на спусъка, удостоих Алма Грунд с една навярно гротескна и гнусна усмивка и бавно започнах да натискам. Боже мой, изпищя тя. Боже мой, недей! Натисках, но спусъкът не помръдваше. Опитах отново, но пак нищо не стана. Предположих, че заяжда, но когато наведох пистолета да го огледам по-подробно, най-сетне видях къде е проблемът. Предпазителят стоеше. Пистолетът беше зареден и предпазителят стоеше. Тя не се бе сетила да го махне. Ако не беше допуснала тази грешка, сега един от тези куршуми щеше да е в главата ми.

Тя седна на дивана и продължи да плаче, захлупила лицето си с шепи. Не знаех колко ще продължи, но допусках, че след като се окопити, ще стане и ще си тръгне. Какъв друг избор имаше? Почти си бях пръснал черепа заради нея и при положение, че бе изгубила нашия изтощителен двубой на воли, не можех да си представя как ще се осмели да ми проговори пак.

Мушнах пистолета в джоба си. В мига, в който вече не го докосвах, почувствах как лудостта се изтича от тялото ми. Остана само ужасът — някакъв горещ, осезаем остатъчен пламък, споменът как дясната ми ръка се опитва да натисне спусъка, споменът за твърдия метал, притиснат в слепоочието ми. Ако в това слепоочие сега нямаше дупка, то бе само защото бях и глупак, и късметлия; защото за първи път късметът ми бе надделял над глупостта. Бях на косъм от това да се убия. Цяла поредица от случки ми бе измъкнала живота и после ми го беше върнала — и в интервала, в мъничката пауза между двата момента, животът ми бе станал друг.

Когато Алма най-сетне вдигна лице, по бузите й още се стичаха сълзи. Гримът й се беше размазал, оставяйки черни вадички през белега й и тя изглеждаше толкова съсипана, толкова смазана от катастрофата, която сама бе предизвикала, че почти ми стана жал за нея.

Иди се измий, казах й. Изглеждаш ужасно.

Направи ми впечатление, че нищо не отвърна. Тази жена вярваше в думите, разчиташе на умението си да се измъкне с приказки, ако я приклещят в ъгъла, но когато й наредих да се измие, тя безмълвно стана от дивана и тръгна да свърши каквото й бях казал. Само бегла усмивка, едва доловимо свиване на рамене. Докато вървеше и търсеше банята, аз си дадох сметка какво поражение бе понесла, какво унижение си беше докарала. Необяснимо защо, гледката как излиза от хола докосна нещо в мен. Някак си ми преобърна мислите и в този първи проблясък на съчувствие и добронамереност взех внезапно, напълно неочаквано решение. Доколкото такива неща подлежат на изчисляване, струва ми се, че това решение сложи началото на историята, която сега се опитвам да разкажа.