Пол Остър - Книга на илюзиите

Като снощи.

Не, не като снощи. То не беше грешка.

Едва не се убихме един друг.

Нямаше как да бъде иначе. Когато времето ти изтича, всичко се забързва. Не можехме да си позволим лукса на формалните представяния, ръкостисканията, дискретните разговори на по чашка. Трябваше да е силово. Като две планети, които се сблъскват на ръба на космоса.

Не ми казвай, че не се уплаши.

Уплаших се до смърт. Но все пак не дойдох ей тъй, на сляпо. Трябваше да съм подготвена за всичко.

Казали са ти, че съм луд, а?

Никой не употреби тази дума. Най-силното, което чух, беше нервна криза.

А твоето ключе за настройване какво ти каза, когато дойде?

Вече знаеш отговора.

Хвана те страх, нали? Изкарах ти акъла.

Не само това. Страхувах се, но в същото време бях превъзбудена, направо треперех от щастие. Погледнах те и за няколко мига все едно гледах себе си. Никога преди не ми се е случвало.

Хареса ти.

Обзе ме. Така се отнесох, мислех, че ще се разпадна на парченца.

И сега ми вярваш.

Ти няма да ме разочароваш. И аз няма да те разочаровам. И двамата знаем това.

Какво още знаем?

Нищо. Затова сега седим заедно в тази кола. Защото сме еднакви и защото, дявол да го вземе, не знаем нищичко, освен това.

Хванахме полета за Олбъкърки от четири, дори пристигнахме двайсет минути по-рано. По принцип трябваше да съм взел ксанакса някъде около Холиоук или Спрингфийлд, най-късно Уорчестър, но бях твърде увлечен в разговора с Алма, за да я прекъсна, и все отлагах. Когато отминахме знаците за изход 495, осъзнах, че няма смисъл да го гълтам. Хапчетата бяха в чантата на Алма, но тя не беше прочела инструкциите на етикета. Не знаеше, че трябва да се вземат час-два предварително, за да имат ефект.

Най-напред се зарадвах, че не съм се дал. Сакатият потръпва при мисълта да остави патерицата си, но ако можех да издържа полета, без да рухна, без сълзи и истерични пристъпи, сигурно в крайна сметка щеше да е за добро. Тази мисъл ме държа още двайсет-трийсет минути. После, докато наближавахме покрайнините на Бостън, разбрах, че вече нямам избор. От три часа пътувахме и още не бяхме обелили и дума за Хектор. Мислех, че ще го сторим в колата, но излезе, че говорихме за други неща, неща, които бяха по-неотложни, неща не по-малко важни от онова, което ме чакаше в Ню Мексико, и преди да се усетя, първата част от пътешествието вече приключваше. Не можех сега да заспя. Трябваше да остана буден, за да изслушам обещаната история.

Седнахме срещу изхода. Алма ме попита дали искам хапче и тогава й казах, че няма да взимам ксанакс. Само ми дръж ръката, рекох, и всичко ще е наред. Добре съм.

Тя взе ръката ми и малко се понатискахме пред останалите пътници. Беше си чисто пубертетска работа — не моят пубертет, може би, но онзи, който винаги бях искал — и да целувам жена на публично място бе за мен такова ново преживяване, че не ми остана време да мисля за предстоящото мъчение. Докато се качвахме в самолета, Алма бършеше червилото от бузата ми и кажи-речи не забелязах кога сме пресекли чертата и сме влезли вътре. Не ми беше трудно да мина по коридора, нито да седна на мястото си. Дори не се обезпокоих, докато си затягах колана, а още по-малко, когато двигателите ревнаха с пълна сила и почувствах цялата машина да вибрира по кожата ми. Бяхме в първа класа. Според менюто щяха да ни сервират пиле за обяд. Алма, седнала до прозореца отляво — и затова отново с дясната си страна към мен, — взе ръката ми, поднесе я към устните си, и я целуна.

Единствената ми грешка беше, че затворих очи. Когато самолетът се изтегли от терминала и тръгна да се засилва по пистата, не исках да гледам как излитаме. Усещах, че това е най-опасният момент и че ако оцелеех в прехода от земята към небето, ако просто пренебрегнех факта, че сме изгубили досег с повърхността, имам шанс да преживея и останалото. Но сгреших като исках да го блокирам, да се оградя от тази случка, разстилаща се в действителността на момента. Да я изпитам би било болезнено, но още по-зле беше да се изолирам от болката и да се оттеглям в черупката на собствените си мисли. Светът на настоящето изчезна. Не виждах нищо, нямаше какво да ме разсее по пътя към страховете ми и колкото по-дълго държах очите си затворени, толкова по-ужасяващо виждах онова, което страховете ми желаеха да видя. Винаги бях искал да съм загинал с Хелън и момчетата, но никога не бях стигал дотам да си представям така картинно какво са изживели в последните мигове, преди да се разбие самолетът. Сега, със затворени очи, чух как момчетата пищят, видях как Хелън ги прегръща, как им казва, че ги обича, как им шепне през писъците на още сто четирийсет и осем души; и когато я видях пред себе си, прегърнала децата, рухнах и се разплаках. Точно както винаги си представях, че ще стане: рухнах и се разплаках.