Кърт Вонегът - Галапагос

Това се случило и на „Баиа де Дарвин“ . Прозорците били избити и белите царевични зърна покрили всичко.

Болницата, грейнала от светлина само преди миг, потънала в мрак (както угаснал и целият град), а отвътре се чували викове за помощ. Слава Богу, моторът на автобуса работел и фаровете осветявали тясна пътечка напред през отломъците. Така че *Зигфрид, който с всеки изминал миг все повече се парализирал, успял да потегли. Каква помощ можел да окаже той, или който и да е друг от автобуса на оцелелите (ако имало такива) в засегнатата от взрива болница?

А логиката на лабиринта от отломъци насочила пъплещия автобус да се отдалечи от центъра на експлозията от летището — и да тръгне към пристанището. Пътят през мочурището в края на града към дълбоководните пристани всъщност не бил засегнат, понеже взривната вълна нямала какво да събаря по него.

*Зигфрид фон Клайст карал към пристанището, по линията на най-малкото съпротивление. Само той виждал накъде се движели. Другите още били на пода. Мери Хепбърн издърпала изпадналия в безсъзнание *Джеймс Уейт от момиченцата канка-боно и сега той лежал по гръб, а скутът й му служел за възглавница. Големите мозъци на момиченцата напълно престанали да възприемат, понеже липсвал дори намек за теория, обясняваща какво става. Хисако Хирогучи, Сълини Макинтош и *Казак също били като вкаменени.

И всички оглушали от взривната вълна, изсипала се с такава сила върху костиците на вътрешното ухо, върху най-дребните костици на човешкото тяло. Никой от тях нямало да възстанови слуха си напълно. С изключение на капитана, първите заселници на Санта Росалия и до един щели да страдат от лека глухота, така че в голямата си част разговорите им на който и да е език се състояли от: „А?“, „Говори по-високо!“ и така нататък.

За щастие дефектът не се унаследявал.

Също като Андрю Макинтош и Дзенджи Хирогучи, и те нямало да разберат какво ги е сполетяло — освен ако в края на синия тунел към Отвъдния свят не отговарят на такива въпроси. Приели теорията на капитана, че този взрив, както и вторият, който щял да последва, се дължали на нажежени камъни от Космоса. Но все пак изпитвали съмнения, понеже капитанът грешал за толкова много неща, че будел смях.

По-младият брат на капитана, който имал мозъчен спазъм и чувал звън в ушите, понеже част от слуха му се възстановявал, спрял автобуса на вълнолома, близо до „Баиа де Дарвин“ . Не очаквал, че ще намери убежище там. Не се изненадал, че на кораба няма светлини, прозорците са избити, спасителните лодки — изчезнали, и единствената му връзка с пристана е въжето, хвърлено от кърмата. Носът, освободен от въжетата, бил поотдалечен от вълнолома, и трапът се полюшвал над водата.

Естествено, корабът бил ограбен също както хотела. По пристана се въргаляли опаковки, кашони и друг боклук, оставен от лешоядите.

*Зигфрид не очаквал да види брат си. Знаел, че капитанът е напуснал Ню Йорк, но нямал представа, че се добрал до Гуаякил. А и да бил пристигнал в Гуаякил, най-вероятно било да е мъртъв, пострадал, или, във всеки случай, неспособен да окаже някаква помощ. В този исторически момент в Гуаякил никой не бил в състояние да окаже каквато и да е помощ на някого.

Както казвал „Мандаракс“:

„Помогни си сам, за да ти помогне и Господ.“

Най-многото на което *Зигфрид се надявал, било да намери спокойно място в хаоса, където да спре. В този смисъл успял. Изглежда наоколо нямало жива душа.

Той излязъл от автобуса, за да провери дали не е възможно да овладее с гимнастика неволните танцови движения, причинени от Хънтингтъновата хорея, като подскача на място, прави опори, прикляка и така нататък.

Луната изгрявала.

Тогава той видял силует на човек, изправящ се на крака на горната палуба.

Това бил брат му, но лицето на капитана било в сянка и *Зигфрид не го разпознал.

Той бил чувал слухове, че на кораба има призрак. И помислил, че вижда призрак. Сметнал, че това съм аз. Решил, че вижда Лиън Траут.

Капитанът обаче познал брат си и извикал думите, които аз бих се изкушил да извикам, ако бях материализирал се там призрак. Извикал:

— Добре дошъл на „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“!

Капитанът, все още с бутилката в ръка, макар че вече била празна, слязъл на главната кърмова палуба, и сега се намирал почти на едно равнище с брат си. А *Зигфрид, понеже оглушал, се приближил колкото може, като гледал да не падне в разделящата ги тясна ивица вода. През водата било прехвърлено въжето — бялата пъпна връв.