Кърт Вонегът - Галапагос

Накрая за капак на шегата Мери казвала: „Ако попаднете на Санта Росалия и убиете представител на Geospiza difficilis , какво следва да направите, за да сте сигурни, че няма да възкръсне?“ Отговорът й бил следният: „Разбира се, трябва да го заровите на кръстопът с късо копие, пронизващо сърцето му.“

За младия Чарлс Дарвин обаче най-забележителното за разните видове галапагоски чинки било, че те се стремели да се държат като голямото множество по-специализирани континентални птици. Той все още бил склонен да повярва, стига да му се сторело смислено, че всемогъщият Бог е създал всички твари такива, каквито Дарвин ги е видял при околосветското си пътуване. Но големият му мозък започнал да се чуди защо в случая с Галапагоските острови Създателят отредил всичко, вършено от континенталните птици, на тези в много отношения лошо приспособени пернати. Ако Създателят е смятал, че на островите трябва да има подобна на кълвач птица, какво му е попречило да създаде истински кълвач? Ако пък е смятал, че вампирът е добра идея защо, за Бога, не е отредил тези занимания на прилепите вампири, а не на чинките? Какви са тези чинки вампири?

Мери поставяла пред учениците горепосочения интелектуален проблем, и завършвала: „А сега да чуя вашето мнение, моля!“

Когато за пръв път слязла на сушата — на черния връх, който „Баиа де Дарвин“ заобиколил, Мери се препънала. Спряла падането си по такъв начин, че ожулила кокалчетата на дясната си ръка. Събитието не й причинило болка. Тя набързо проверила колко е пострадала. Имало няколко драскотини, по които избили капчици кръв.

След което обаче една напълно безстрашна чинка кацнала на пръста й Мери не се изненадала, понеже знаела много истории за чинки, кацащи по човешки глави и ръце, по чаши и така нататък. Като новопристигнала, тя решила да приеме с радост това приветствие и без да помръдва ръка, заговорила мило на птичката:

— И коя от тринайсетте вида чинки си ти?

Птичката сякаш разбрала въпроса и се представила, като започнала да поглъща червените капчици от разранените кокалчета.

Тогава Мери отново обиколила с поглед острова, без през ум да й минава, че ще живее там до края на живота си, осигурявайки хиляди поводи за нахранване на чинките вампири. И казала на капитана, към когото вече не изпитвала никакво уважение:

— Твърдиш, че това е остров Рабида, така ли?

— Да — рекъл той. — Убеден съм.

— Е, след всичко, което преживя, не ми е приятно да го кажа, но ти отново грешиш. Това трябва да е Санта Росалия.

— Откъде си толкова сигурна? — попитал той.

А тя отговорила:

— Тази птичка току-що ми го съобщи.

На остров Манхатан Боби Кинг угасил осветлението в кабинета си, намиращ се най-горе в сградата на „Крайслер“, взел си довиждане със секретарката и тръгнал за дома. Той няма да се появи повече в нашия разказ. Оттук нататък нищо в неговите действия през последвалите усилни години, докато влезе през синия тунел в Отвъдния свят, няма да повлияе ни най-малко на бъдещата човешка раса.

В същия миг, когато Боби Кинг стигнал у дома си, в Гуаякил, *Дзенджи Хирогучи излизал от стаята си в хотел „Елдорадо“, ядосан от своята бременна съпруга. Тя казала непростими неща за мотивите му при създаването на „Гокуби“ и „Мандаракс“. *Дзенджи чакал асансьора, щракал с пръсти и дишането му било много повърхностно.

Тогава в коридора се появило лицето, което той най-малко желаел да види, според *Дзенджи — причината за всичките му беди: *Андрю Макинтош.

— А, тук ли си бил? — рекъл *Макинтош. — Тъкмо исках да ти кажа, че с телефоните става нещо. Щом ги оправят, ще ти съобщя хубави вести.

*Дзенджи, чиито гени съществуват и днес, бил толкова ядосан от караницата с жена си, а сега и от *Макинтош, че не можел да говори. Затова набрал посланието си с бутоните на „Мандаракс“ и показал на *Макинтош думите върху малкия екран: „В момента не желая да разговаряме. Много съм разстроен. Моля те, остави ме на мира.“

Между другото, също като Боби Кинг, и *Макинтош няма по-нататъшно влияние върху човешката раса. Ако десет години по-късно дъщеря му се била съгласила да бъде изкуствено осеменена на Санта Росалия, работата можела да бъде съвсем друга. Смятам, че няма да сбъркам, ако кажа, че *Макинтош с удоволствие би участвал в опитите на Мери Хепбърн със спермата на капитана. Ако Сълини била по-решителна, всички днес щяха да имат същите прадеди, както *Макинтош: суровите шотландски воини, отблъснали нашествието на римските легиони преди толкова много години. Каква изпусната възможност! Както казвал „Мандаракс“: