Ник Хорнби - Джулиет гола

— Според теб каква е вероятността Тъкър Кроу да е в Гулнес?

Тя го погледна.

— Самият Тъкър Кроу?

— Да.

— В този Гулнес?

— Да.

— Бих казала, че вероятността клони към нула. Защо? Да не си го видял?

— Ани така каза.

— Ани каза, че си го видял?

— Да.

— Е, без да знам защо го е казала, бих предположила, че те занася.

— И аз така мисля.

— Но защо ти го е казала? Това е много странно. И доста злобно, като знае твоя… интерес.

— Тичах си по плажа, когато я видях с някакъв културен на вид чичо и едно малко момче. Спрях и се представих на мъжа, а той каза, че е Тъкър Кроу.

— Сигурно си останал като гръмнат.

— Просто не мога да разбера защо го е накарала да каже това нещо, все пак не е много остроумно. След това й се обадих от спалнята, преди да си взема душ, и тя продължава да държи на историята.

— Той приличаше ли на Тъкър Кроу?

— Не. Изобщо.

Погледите им се насочиха към камината и снимката, която Дънкан бе донесъл със себе си: Тъкър на сцената, може би в клуб „Ботъм лайн“, някъде в края на седемдесетте. Дънкан изпита нов пристъп на паника, подобен на онзи, който бе изпитал предната вечер, докато с Джина си говореха за „Джулиет“. Човекът, с когото се запозна на плажа, не беше човекът, изпял „Фермерът Джон“ в някакъв клуб преди няколко седмици, това беше сигурно. И човекът от плажа със сигурност не беше човекът от известната снимка на Нийл Ричи — дивакът, който замахва към камерата. Въпросът, който не даваше мира на Дънкан сега, бе дали младият мъж от камината можеше да бъде откаченият тип със сплъстена коса, който бе нападнал Ричи. Те изобщо не си приличаха. Очите им бяха различни, носовете им бяха различни, цветът на косите им беше различен. Досега нито за миг не се бе усъмнил в познанията на кроулозите, бе възприел случката на Нийл Ричи като исторически факт. Само дето — пристъпите на паника се усилваха — Нийл Ричи беше идиот. Дънкан не го познаваше лично, но неговото невежество, неговата грубост и неговото самомнение бяха всеизвестни. Преди няколко години Дънкан получи един имейл от него, който издаваше агресивност и неуравновесеност. Нийл Ричи беше човек, пропътувал Бог знае колко мили, за да наруши правото на личен живот на един отдавна оттеглил се музикант, който не желае да го безпокоят. Това, както и да го погледне човек, не е нормално поведение. И въпреки това Дънкан, изглежда, беше по-склонен да вярва на него, отколкото на Ани и на приятния възпитан мъж на плажа. Ако извадеше от уравнението двете снимки на фермера Джон и сложеше очила на изпълнителя от „Ботъм лайн“, посребреше и подстрижеше косата му…

— Господи — каза Дънкан.

— Какво?

— Не виждам защо този човек би се представил като Тъкър Кроу, ако наистина не е той.

— Сериозно?

— Ани не е злобен човек. А и човекът на плажа имаше някаква прилика с тази снимка, само дето беше остарял.

— А тя каза ли как са се запознали?

— Каза, че той й написал имейл. Абсолютно неочаквано. След като пуснала в уебсайта нейната статия за „Голата“.

— Ако това е истина — каза Джина сериозно, — сигурно ти иде да се обесиш.

За щастие Дънкан не беше физически способен да пробяга улиците на Гулнес два пъти за по-малко от час, затова се задоволи с бърз ход със спорадични почивки. Освен това му беше нужно да помисли — имаше доста въпроси, на които му беше нужно да си отговори.

Дънкан не беше склонен към разкаяние, поне до неотдавна. През последните няколко седмици обаче се улови да съжалява за много от решенията си. Беше се оказал импулсивен, невъздържан и неразумен. Беше сбъркал в много неща и се ненавиждаше за това. А най-много бе сбъркал, изглежда, по отношение на „Джулиет гола“. Какво си въобразяваше? Как можеше да реагира така? След още пет прослушвания песните започнаха да му омръзват, а след още десет не желаеше да чуе албума повече. Тавата бе не само слаба и недоизпипана, но започна да хвърля сянка върху съвършенството на „Джулиет“ — та кой иска да разглежда ръждивите чаркове на едно произведение на изкуството? Това може да е интересно за изследователите, какъвто е той. Но откъде му хрумна, че акустичната версия е по-добра от оригинала? Имаше едно обяснение — той получи достъп до „Голата“ преди колегите си и да напише, че албумът е досаден и безсмислен, означаваше да се лиши от предимството си. А той смяташе, че изкуството понякога дава на човека предимство. Неговото предимство обаче му излезе твърде скъпо. Той бе получил валута, но обменният курс се бе оказал мизерен. Защо просто не свали тъпата статия? Той се обърна, но отново се завъртя и продължи напред. Щеше да свърши тази работа после.