Ник Хорнби - Джулиет гола

— О — каза Дънкан. — Виж ти. Аз… Можеш да ми кажеш къде греша…

— Не знам откъде да започна — каза Тъкър.

— Можем да направим интервю? За протокола. Видял си уебсайта — знаеш, че има кой да те чуе.

— Дънкан — каза Ани. — Не започвай.

— Извинявай — каза Дънкан.

— Няма никакъв протокол — каза Тъкър. — Има само мен и живота ми и петнайсет души като теб, които, не знам защо — вие си знаете, прекарват твърде много време в гадаене какъв е този живот.

— Може и така да изглежда. От твоя гледна точка.

— Мисля, че друга не съществува.

— Можем да ограничим въпросите единствено до песните.

— Не нахалствай, Дънкан. Тъкър не желае.

— Между другото познах ли? — каза Тъкър. — Беше ли си приготвил някакви въпроси, с които да провериш дали съм този, за когото се представям?

— Аз… Е да, имах един.

— Давай. Искам да видя дали познавам собствения си живот.

— Може да е… Питам се дали не е твърде личен.

— Да не е нещо, за което ще трябва да накарам Джаксън да излезе от стаята?

— Не, не. Просто… Наистина е глупаво. Щях да попитам кого още си рисувал освен Джули Бийти.

Ани усети внезапно възцарилия се хлад. Дънкан бе казал нещо нередно, макар тя да не разбираше какво е то.

— Защо си толкова сигурен, че съм я рисувал?

— Не мога да разкрия източниците си.

— Източниците ти не струват.

— С цялото си уважение, не мога да се съглася.

Тъкър остави ножа и вилицата си.

— Какво ви има бе, хора? Защо си мислите, че разбирате разни работи при положение, че бъкел не знаете?

— Понякога знаем повече, отколкото предполагаш.

— Едва ли.

Изведнъж Дънкан спря да ги гледа в очите, което за Ани беше първият признак, че се е ядосал. Ядът му беше толкова старателно потискан, че се проявяваше по съвсем странен начин.

— Рисунката на Джули с наистина страхотия. Добър си. Но се хващам на бас, че тя вече не пуши.

Последната подробност Дънкан поднесе триумфално, но триумфът му бе помрачен от реакцията на Тъкър, който се изправи, пресекна се през масата и сграбчи Дънкан за фланелката с надпис „Грейсланд“. Дънкан изпадна в ужас.

— Да не си влизал в дома й?

Ани си спомни деня, в който Дънкан ходи до Бъркли. Когато се прибра в хотела, той беше нервен и някак потаен; същата вечер дори й заяви, че манията му по Тъкър Кроу отшумява.

— Само за да използвам тоалетната.

— Тя те покани вътре да използват тоалетната?

— Тъкър, моля те, пусни го — каза Ани. — Плашиш Джаксън.

— Не ме плаши — каза Джаксън. — Няма проблем. Този и без това не ме кефи. Фрасни му един, тате.

Последната молба накара Тъкър да отпусне хватката.

— Това не е хубаво, Джаксън — каза баща му.

— Никак — каза Дънкан.

Тъкър го стрелна с поглед и Дънкан вдигна ръце извинително.

— Е, хайде, Дънкан. Обясни как се случи да ползваш тоалетната на Джули.

— Не трябваше да го правя — каза Дънкан. — Докато стигна до къщата й, направо щях да се пръсна. Но там имаше някакво момче, което знаеше къде си държат ключа от входната врата. Нея я нямаше, така че влязохме вътре, аз отидох до тоалетната и той ми показа рисунката. Бяхме вътре пет минути максимум.

— Значи няма проблем, така ли? — каза Тъкър. — Виж, ако бяха седем, щяхте да сте нарушили неприкосновеността на дома й.

— Знам, че беше тъпо — каза Дънкан. — Беше ми много гадно. И още ми е. Опитах се да забравя цялата случка.

— Но ето че сега парадираш с нея.

— Исках само да докажа, че съм… сериозен човек. Или поне сериозен изследовател.

— Двете неща някак не си пасват, нали? Сериозните хора не се промъкват в чужди къщи.

Дънкан си пое въздух. Ани се притесни да не изтърси още някое признание.

— Единственото, което мога да кажа в своя защита, е, че… ти поиска да те слушаме. Но някои от нас те слушаха прекалено усърдно. Искам да кажа, че ако някои има възможност да се промъкне в къщата на Шекспир, би трябвало да се възползва, нали така? Защото така ще узнаем повече. Би било напълно оправдано човек да разрови чекмеджето с чорапите на Шекспир. В полза на историята и литературата.

— Значи според твоята логика Джули Бийти е Шекспир.

— Ан Хатауей.

— Мили Боже. — Тъкър поклати негодуващо глава. — И вие сте едни. Между другото, за протокола: аз не съм дори Ленард Коен, камо ли Шекспир.

„Ти поиска да те слушаме“… Това беше вярно. Някога винаги казваше верни неща, когато все още даваше интервюта за радиоводещи и рок журналисти: на всеки, който се интересува, би казал, че правенето на музика не зависи от волята му — той просто е роден музикант и ще продължи да бъде такъв независимо дали хората го слушат или не. Но също така бе казал на Лиза, майката на Грейс, че иска да бъде богат и известен и няма да бъде доволен, докато талантът му не получи полагащото му се признание. С парите не сполучи — дори приходите от „Джулиет“ не стигнаха за повече от година-две. Но с други неща сполучи. Спечели уважението и отзивите на феновете и на фотомодела от компанията на Джаксън Браун и Джак Никълсън. Освен това спечели Дънкан и дружките му. Ако човек иска да стига до дневните стаи на хората, с какво право отхвърля тяхното желание да влязат в неговата дневна стая?