Ник Хорнби - Джулиет гола

— И за Емили Бронте ще дойдат.

— Може — каза Тери с известно съмнение. — Щом казваш. Но да се върнем в границите на възможното.

— Значи искаш да назова жив известен човек, който би дошъл в Крайбрежния музей в Гулнес, за да открие изложбата? Защото и това е различно.

— Не е. Прицели се възможно най-високо.

— Нелсън Мандела.

— По-ниско.

— Саймън Кауъл.

Тери помисли секунда.

— По-ниско.

— Кметът.

— Кметът има друг ангажимент. Ако беше побързала, можеше ние да го поканим първи.

— В момента ми е на гости един американски певец композитор от осемдесетте. Той става ли?

Нямаше намерение да го споменава, но нечестната критика по адрес на организаторските й качества я жегна. Още не можеше да повярва, че бе останал — Тъкър и Джаксън й гостуваха вече четвърти ден и не показваха желание да си тръгнат.

— Зависи кой.

— Тъкър Кроу.

— Не. Не става. Никой не го е чувал.

— Тогава кой американски певец композитор от осемдесетте би свършил работа?

Започваше да се дразни. Откъде тази внезапна жажда за знаменитости? Всички общински съветници са такива. В началото на проекта всичко е в името на град Гулнес, но към края всичко е за вестник „Гулнес екоу“.

— Мислех, че ще кажеш Били Джоел или нещо такова. Той не е ли певец композитор? Той щеше да спаси положението. Така че, покорно благодаря, но не Тъкър Кроу. — Той постави кавички с пръстите си около името, иронизирайки дълбоката неизвестност на Тъкър.

— Имам идея — каза Тери.

— Слушам те.

— С три думи.

— Така.

— Познай.

— С три думи?

— С три думи.

— Джон Лоуги Беърд. Хариет Бийчър Стоу.

— Не. Никой от тях. Трябваше да ти кажа, че едната дума е „и“.

— „И“? Като Саймън и Гарфънкъл?

— Да. Но не са те. По-добре се предай.

— Продавам се.

— Гав и Барнзи.

Ани избухна в смях. Тери се засегна.

— Извинявай — каза Ани. — Аз просто… мислех в друга посока.

— Как ти се струва? Те са местни герои и много хора в града ги познават…

— Аз съм „за“ — каза Ани твърдо.

— Сериозно?

— Сериозно.

Тери Джаксън се усмихна.

— Идеята е гениална. Нищо, че сам си я хваля.

— Едва ли ще има интерес от националната преса — забеляза Ани.

— Така е. Това поначало си беше изхвърляне.

Ани си спомни, че според някои хора в бъдещето всеки човек ще бъде известен, но само сред петнайсет души. В Гулнес, където Тъкър Кроу спеше в стаята й за гости, а Гав и Барнзи бяха канени да откриват изложби, бъдещето беше настъпило.

В сряда — деня на откриването, Тъкър и Джаксън още бяха при нея, отлагайки заминаването си ден след ден. Ани не искаше да ги притиска, защото не можеше да понесе мисълта, че ще изчезнат. Всяка сутрин ставаше със страх, че двамата ще влязат в кухнята за закуска със стегнат багаж, но вместо това те обявяваха поредния си план за риболов, разходка или екскурзия с крайбрежния автобус. Тя нямаше представа дали Джаксън трябва да е на училище и не смееше да попита, да не вземе Тъкър да се плесне по челото и да помъкне сина си към гарата.

Не би могла да обясни на какво точно се надяваше или поне не би посмяла, защото обяснението щеше да прозвучи жалко дори в собствените й уши. Може би се надяваше те да останат завинаги в каквато конфигурация предпочетат. Ако Тъкър не желаеше да сподели леглото й, добре, макар че тя твърдо възнамерявате да спи с някого на някакъв етап и ако той има нещо против, можеше да върви по дяволите. (Войнственият тон идваше от това, че тези сценарии вече бяха разиграни обстойно; тя бе нахвърлила въпросния диалог в неделя вечер, докато се опитваше да заспи и се дразнеше на предсказуемото безразличие на Тъкър.) Тя, естествено, трябваше да замества Кат през повечето време, знаеше, че ще си ходят в Щатите за големите ваканции, макар че Джаксън вероятно щеше да ходи на училище в Гулнес, може би в „Роуз хил“ — учебно заведение с отлична репутация и внушителен уебсайт, на който случайно бе попаднала същата вечер. Може би Джаксън нямаше да страда толкова — очевидно по-силната връзка беше с Тъкър и тя чувстваше, че ако Тъкър изрази недвусмислено предпочитание, момчето ще го послуша. Тя щеше да праща редовно имейли на Кат — всяка седмица или всеки ден, както пожелаеше, щеше да праща снимки, можеха да говорят по телефона и тя щеше да свали онова нещо, с което можеш да видиш някого в Австралия на компютъра, докато си говорите, а Кат можеше да им гостува, колкото иска… Ако всички го желаеха, щеше да се получи. Иначе какво им оставаше? Да се върнат и да подновят предишния си живот, все едно нищо не се е случило?