Ник Хорнби - Джулиет гола

Проблемът, разбира се, се състоеше в това, че нищо не се беше случило. Ако Тъкър и Джаксън можеха да прочетат мислите й, щяха да отстъпят заднишком навън от къщата, докато Тъкър размахва в ръце първото попаднало му оръжие, за да предпази сина си. Дали и майка й хранеше подобни надежди, когато коледната ваканция приключеше и тя трябваше да остане насаме със себе си за още единайсет месеца и три седмици? Може би. Всичко се бе случило твърде бързо — ето къде беше проблемът. Ани щеше да е предоволна да очаква с нетърпение имейлите на Тъкър, мечтаейки на час по лъжичка за далечната и томителна възможност двамата някога да се срещнат. Вследствие на разни медицински злополуки обаче тя трябваше да си излапа всичко само за няколко седмици и ето че сега щеше да остане с празна кутия и чувство на гадене в стомаха.

С неохота се налагаше да признае, че съществуваше и друга интерпретация на събитията — проблемът всъщност не беше в празната кутия шоколадови бонбони, а в самата метафора — краткото гостуване на един мъж на средна възраст и невръстния му син не трябва да се възприема като сладко изкушение, а като сандвич от магазина, непретенциозна купа с овесена каша или ябълка, грабната мимоходом от фруктиерата, когато няма време за нормално хранене. По някакъв начин тя си беше изградила толкова несъдържателен живот, че сега стоеше изправена пред най-драматичния обрат за последните десет години, но в какво се състоеше този обрат? Ако Тъкър и Джаксън в крайна сметка преценят, че ще живеят другаде — а досега те не даваха почти никакви индикации в обратната посока, — тя трябваше да гледа на евентуално тяхно по-сетнешно гостуване като на нещо досадно, нещо, без което може да мине преспокойно, нещо, за което дори няма да си спомня две седмици по-късно. Така би трябвало да се възприемат едни гости, нали?

Когато слезе долу, тя носеше пола и грим и Тъкър каза:

— Мамка му.

Не беше точно реакцията, на която се надяваше, но беше някаква реакция. Все пак я беше забелязал.

— Какво?

— Ще трябва да дойда така. Предполагам, че имам чиста фланелка, но сигурно е с реклама на стриптийз бар. Не че съм клиент. Някой ми я подари. А ти, Джак? Имаш ли нещо чисто?

— Пуснах някои неща в пералнята — каза Ани. — Имаш чисто нов Супернякой-си на леглото.

Много жени изричат подобни изречения всеки ден от седмицата, без да влагат в това никакви особени емоции. Или по-скоро емоциите им най-вероятно се свеждат до самосъжаление, а не до болезнена любов, липса и копнеж. Това приличаше на амбиция да достигне онзи етап, на който ще й иде да се обеси, защото да оставя фланелка на детското легло е симптом на угасващия дух. Сега обаче й идеше да се обеси, защото същите действия й напомняха първите бледи проблясъци на прераждане.

— Спайдърмен. Подходящ ли е за твоето събитие?

— Само аз трябва да съм облечена елегантно — каза тя. — Вие сте екзотичните специални гости.

— Защото сме по тениски — каза Тъкър.

— И защото сте от Съединените щати. Когато замисляхме изложбата „Гулнес през 1964“, изобщо не сме се надявали на посетители от Америка.

— Доларът беше слаб — каза Тъкър. — Но скоро ще ви залеем.

Смехът на Ани прозвуча неуместно силно и продължително и Тъкър я изгледа изпитателно:

— Нервна ли си?

— Не.

— А, добре.

— Просто си мислех за това, че си заминавате. Не ми се ще. Заради това се изкикотих толкова силно на шегата ти. По някакъв начин. Ей така — в случай, че това е последната шега, която пускаш тук.

Тя веднага съжали за това обяснение, но тя винаги съжаляваше за всичко. И след като съжалението пламна и угасна, вече не й пукаше. По-добре е той да знае, мислеше си. Искаше той да знае. Изпитваше нещо към някого и му го беше казала.

— Ясно. Но кой е казал, че си тръгваме? Тук ни харесва, нали, Джако?

— Да. Донякъде. Но не искам да живея тук постоянно.

— Аз бих живял тук — каза Тъкър. — Бих заживял тук, без да се замисля.

— Сериозно? — каза Ани.

— Абсолютно. Харесвам морето. Харесвам… непретенциозността.

— Много е непретенциозно — каза Ани.

— Какво изобщо означава тази дума? — каза Джаксън.

— Означава, че градът не се прави на нещо, което не е.

— Значи някои градове се правят на нещо друго? На какво?

— На Париж. На жираф. На какво ли не.

— Искам да отида в град, който се прави на друг град. Това е яко.

Прав беше. Яко е. Кой иска да живее на място, което се гордее със своята липса на амбиция, с магарешкото доволство от собствената си посредственост?