Ник Хорнби - Джулиет гола

— Задъхваш ли се, когато се качваш по стълбите?

— Не.

— Значи всичко е наред. Стига, така де, аз да върша работата.

Чувстваше, че лицето й придобива патладжанен цвят. Може пък това да му хареса.

— Аз така и съм свикнал! Ще се справим!

— Ясно. Ами. Добре тогава. До по-късно.

И се запъти да поднесе своята приветствена реч пред първенците на Гулнес.

По-късно у дома, пияна, тя се поддаде на някаква предкоитална тъга. Хрумна й, че повечето от тъгите й бяха предкоитални. И как да бъде иначе, след като по-голямата част от живота беше предкоитална? Но сега чувстваше тъгата по-остро от друг път, може би поради това, че и перспективата за коитус беше по-непосредствена. В началото изпита пристъп на нервност и разколебана увереност — беше виждала снимки на Джули Бийти и Джули Бийти беше безумно красива. Действително, по онова време тя е била на двайсет и пет, но Ани и на двайсет и пет не бе изглеждала по подобен начин. Натали продължаваше да бъде красива, а беше по-възрастна от Ани. Всъщност всички, за които знаеше, а и онези, за които не знаеше — десетки или стотици, — трябва да са били красиви. Тя се опита да се утеши с мисълта, че с времето Тъкър вероятно е свалил летвата, но, разбира се, това не беше никаква утеха. Не желаеше да получи единствено гаснещата жар на сексуалния му живот и не желаеше да бъде ниска летва. Докато Тъкър слагаше Джаксън в леглото, тя приготви чай и потърси още нещо за пиене. Когато той слезе, тя наливаше някакъв престарял бананов ликьор в чаша за уиски и се опитваше да не се разплаче. Не успя да премисли добре нещата, преди да приеме работата в музея. Не си даваше сметка, че музеят ще хвърли сянка върху всичко — дори върху еднократната сексуална авантюра — и ще прави всяка случка да изглежда като нещо отминало, като експонат под стъклен похлупак, като трогателна реликва от предишни щастливи времена.

— Слушай — каза Тъкър — мислех си, — и Ани вече бе убедена, че и той е стигнал до същия извод, че макар летвата му вече да не е на олимпийска висота, все още не е паднала чак толкова ниско, така че може би след още десетина години… — че ще е най-добре сам да проверя тази работа.

— Коя работа?

— Материалите в интернет, които обясняват дали сексът може да ме убие.

— А, да. Разбира се. Няма проблем.

— Просто… Ако взема да хвърля топа, едва ли ще ти стане приятно.

— Едва ли наистина.

— Ще се чувстваш отговорна. По-добре аз да поема следсмъртната вина.

— Защо трябва да изпитваш вина?

— Е, ти не си родител. Почти всички мои чувства се свеждат до вина.

Ани откри уебсайта, който бе чела, и му показа раздел „Възстановяване“.

— Надеждна ли е тази информация?

— Това е сайтът на здравното министерство. Те по принцип предпочитат хората да не влизат в болница. Правителството гледа да пести от бюджета за здраве, да не говорим, че болниците най-често те довършват.

— Ясно. Охо, има цял раздел, посветен на секса. „Половият акт не увеличава риска от повторен инфаркт“. Готови сме.

— Пише също, че повечето хора чувстват готовност да възобновят своя полов живот около четири седмици след преживян инфаркт.

— Аз не съм повечето хора. Чувствам готовност сега.

— И още нещо.

Тя посочи част от екрана и Тъкър прочете:

— 30 процента риск от еректилна дисфункция. Идеално.

— Защо?

— Защото ако работата не стане, няма да упрекваш себе си. Макар че най-вероятно вината ще е твоя.

— Няма да има еректилна дисфункция — каза Ани с престорена самоувереност.

Естествено, тя отново се червеше, но двамата се взираха в екрана, а кабинетът беше тъмен и тя понечи да омаловажи момента, като си запуши устата с ръка или като се пошегува за своя сметка, но се въздържа и… цареше нещо като атмосфера. Тя не помнеше да е създавала атмосфера някога и не би предположила, че това може да стане, докато си говориш за еректилна дисфункция с мъж със здравословни проблеми. Какво пък. През по-голямата част от своите четирийсет години тя бе смятала, че сигурният начин да избегнеш разкайването е като не вършиш разни неща, а обратното, разбира се, беше също толкова вярно. Младостта й бе отминала, но в живота й може би имаше останал малко живец.

В тази минута двамата се целунаха за първи път в сиянието на уебсайта на Министерството на здравеопазването и целувката продължи толкова дълго, че екранът угасна. Ани вече не се червеше, но се беше разчувствала и се страхуваше да не се разплаче, а той да реши, че тя влага твърде много чувства, и да се откаже от секса. Ако я попиташе какъв е проблемът, тя щеше да отговори, че винаги когато открива изложба, е малко сълзлива.