Ник Хорнби - Джулиет гола

Двамата се качиха горе, съблякоха се с гръб един към друг, вмъкнаха се в нейното студено легло и започнаха да се докосват.

— Оказа се права — каза Тъкър.

— Засега — каза Ани. — Но имаше и нещо за контрола.

— Не ми улесняваш много контрола — каза Тъкър.

— Извинявай.

— Имаш ли… Не си нося. По понятни причини. Ти да имаш нещо подръка?

— О — каза Ани. — Разбира се. Но нямам презервативи. Извини ме за момент.

Вече беше обмислила този момент — мислеше за него още от разговора с Катлийн. Тя влезе в банята, забави се около две минути и се върна да правят любов. Не го уби, но някои части от нея се чувстваха така, сякаш са разбудени от летаргия, продължила колкото музикалната летаргия на Тъкър.

На другия ден Джаксън се чу с майка си по телефона, това го разстрои и Тъкър резервира билети за обратния полет. Последната нощ Тъкър и Ани спаха в едно легло, но не правиха секс.

— Ще се върна — каза Тъкър. — Тук ми харесва.

— Никой не се връща.

Ани не беше сигурна дали говори за града или за леглото, но и в двата случая звучеше някакво огорчение, а тя не желаеше това.

— А може и ти да дойдеш.

— Вече си използвах цялата отпуска.

— Има и други работни места.

— Точно ти няма да ми четеш лекции за алтернативни кариери.

— Добре. Значи аз няма да се върна тук, а ти няма да дойдеш там. Така е трудно да си представим някакво общо бъдеще.

— Това ли правиш след еднократна авантюра? — каза Ани. — Представяш си, че има бъдеще? — Както и да се опитваше, не успяваше да смекчи тона си. Не искаше да дразни и да додява, искаше да намери някаква надежда, но сякаш това беше единственият език, на който можеше да говори. Типичен гаден британски, помисли си.

— Просто няма да ти обръщам внимание — каза Тъкър.

Тя го прегърна.

— Ще ми липсваш. Джаксън също.

Готово. Не беше кой знае какво и изобщо не издаваше мъката и страха, които вече си пробиваха път към повърхността, но се надяваше, че в гласа й звучи поне необременяваща обич.

— Нали ще ми пишеш? Редовно?

— Нямам много за казване.

— Аз ще ти кажа, ако ми писне.

— Боже мой — каза тя. — Сега няма да смея да напиша нищо.

— Господи — каза Тъкър. — Не е лесно с теб.

— Така е — каза Ани. — Защото не е лесно. Затова нещата обикновено се прецакват. Затова имаш хиляда развода. Защото не е лесно.

Всъщност искаше да каже нещо друго — че неспособността да изразяваме чувствата си правилно е една от вечните ни трагедии. Това нямаше да промени нищо, но поне щеше да обясни сериозността и тъгата й. Вместо това му се сопна, че е неудачник. Сякаш се опитваше да се задържи на върха на пръстите си върху склона на чувствата, но остана само с черно под ноктите.

Тъкър се изправи в леглото и я погледна.

— Трябва да се сдобрите с Дънкан — каза той. — Той ще се върне при тебе. Особено сега. Разполагаш с материал за него, който ще му стигне за около девет години.

— Защо? Каква ми е ползата?

— Никаква — каза Тъкър. — Това е идеята.

Тя направи един последен опит.

— Съжалявам. Не знам какво да кажа. Знам, че… че любовта би трябвало да облагородява. — Веднъж изрекла думата, езикът й най-после се развърза. — И се стремя да мисля така. Ето. Хоп. Вече съм облагородена, както и да се е случило това. Опитвам се да гледам на теб като на някаква метафора. Но не се получава. Ужасната, неудобна истина е, че без теб всичко ще се върне на старото си място. Просто не може другояче. И трябва да кажа, че книгите не помагат много в това отношение. Защото, когато четеш за любов, когато някой се опитва да я дефинира, винаги използва някаква условност или абстрактно съществително и аз се опитвам да мисля по този начин. Докато любовта е всъщност… Любовта всъщност си ти. И когато изчезнеш, и тя ще изчезне. В това няма нищо абстрактно.

— Тате.

Ани се стресна, по Тъкър веднага разбра какво става. Джаксън стоеше, изправен до леглото, дрехите му бяха мокри и миришеха.

— Какво става, сине?

— Повърнах в леглото.

— Ясно.

— Вече не обичам този снакс.

— Може би малко попрекали с него. Хайде да те почистим. Ани, имаш ли резервни чаршафи?

Докато го миеха и сменяха чаршафите, Ани се опитваше да отпъди мисълта, че е неудачник, нещастен човек, че е родена под лоша звезда. Усещането, че няма късмет, и бе привично, но все пак трябваше да признае пред себе си, че положението й може да се разглежда под различни ъгли. Като например, че ако е решила да се влюби в американец, и то с невръстен син и дом в Америка, който й е погостувал няколко дни, доколко завръщането му в Америка може да се припише на лош късмет? И дали някой по-трезвомислещ не би успял да предвиди подобен развой? Има и друг ъгъл, под който могат да се погледнат нещата: решаваш да напишеш статия за някакъв слабо известен уебсайт, посветена на албума на музикант, който от двайсет години живее в пълно усамотение. Въпросният артист прочита статията, свързва се с теб и ти идва на гости. Той е много привлекателен, също те харесва и ти преспиваш с него. Къде е лошият късмет в цялата тази история? Може би някой с по-слънчев характер би стигнал до заключението, че в последните две седмици са станали около седемнайсет различни чудеса? Е, да. Но тя не притежаваше слънчев характер, така че кофти. Щеше да продължи да живее с убеждението, че е най-нещастната жена на света.