Ник Хорнби - Джулиет гола

— Извинете. Това прозвуча доста официално.

— Искате ли да видите и този на Джаксън? Може би си мислите, че съм го подправил. Но дали бих си направил труда да подправя и един детски паспорт, за да впиша вътре същата фамилия?

— Ани, може ли да използвам тоалетната? — и той излезе, без да изчака отговор.

— Мисля, че е малко объркан — каза Ани. — Трябва да си възвърне присъствието на духа. Опитай се да бъдеш добър с него. Не забравяй — това е най-невероятният миг в живота му.

Когато Дънкан се върна, Тъкър го хвана в шеговита мечешка прегръдка.

— Няма проблем — каза му. — Всичко е нормално.

Ани се засмя, но Дънкан остана вкопчен в прегръдката и Ани видя, че стои със затворени очи.

— Дънкан! — каза тя. И после, за да не прозвучи така, сякаш му се кара: — Искаш ли да хапнеш с нас?

Те се стараеха да бъбрят, докато приготвяха препечените филийки с масло и бърканите яйца. На Ани й идваше да разцелува Тъкър, който, виждайки колко притеснен е Дънкан, постоянно го разпитваше за града, за работата, за учениците в колежа — все въпроси, на които Дънкан можеше да отговори, без да ревне. Гласът му леко трепереше, той бе възприел твърде официален тон, а от време на време се вкисваше безпричинно, но през останалото време можеха да се преструват, че участват в непретенциозно неделно гости.

Ани имаше и други причини да разцелува Тъкър. Даде си сметка, че всички в стаята го обичат в някаква степен. (Поне всички други, защото й беше ясно, че той не си пада особено по себе си.) Любовта на Джаксън бе най-невротична и непосредствена, но все пак, доколкото си спомняше от уроците по детска психология — в рамките на нормалното. Любовта на Дънкан беше странна и обсебваща, а нейната… Можеше да я опише като увлечение или начало на нещо по-сериозно, или като жалките фантазии на една самотна жена, или като признанието, че трябва да спи с някого, преди да изтече десетилетието, а понякога й се струваше, че са всички тези неща едновременно, и често-често съжаляваше, че толкова много го беше гълчала през последните двайсет и четири часа. Наистина, той имаше нужда да му се скарат, но само ако възнамеряваше да остане в света, в който бе влязъл. В гълченето й имаше подтекст: ако ще живееш с мен в Гулнес, трябва да се държиш както трябва със семейството си. Така се прави тук. Но след като нямаше да живее с нея в Гулнес, какво й влизаше в работата? Това е все едно да кажеш на Спайдърмен да не се катери по тукашните сгради заради общинската забрана. Така тя пропускаше същественото в неговата личност.

Неделното гости скоро прерасна в нещо друго, най-вече защото всяко нещо, казано от Джаксън или Тъкър, или потвърждаваше, или оборваше хипотези, които Дънкан бе градил с години.

— Изглежда вкусно — каза Дънкан, когато седнаха да ядат.

— Сестра ми не яде бекон — каза Джаксън и Ани забеляза, че Дънкан се бори със себе си: какво му е позволено да пита?

— Имаш ли други братя и сестри, Джаксън? — каза той накрая вероятно с мотива, че би било грубо да не каже нищо.

— Да. Четири. Но не живеем заедно. Те са от други майки.

Дънкан едва не се задави с парче тост.

— О. Хм. Това е…

— И никоя от майките не се казва Джули — добави Тъкър.

— Ха! — каза Дънкан. — И ние почти се бяхме отказали от тази теория.

Джаксън погледна мъжете неразбиращо.

— Не обръщай внимание, Джак — каза Тъкър.

— Добре.

— Тази сутрин заведох Тъкър и Джаксън в музея — каза Ани. Имаше твърде малко неутрални теми, на които да говорят, а всяка подробност от личния живот на Тъкър можеше да предизвика разтърсващи емоции. — Показах им акулското око. Помниш ли, разправях ти за него?

— Да — каза Дънкан. — Наистина. Откриването на изложбата сигурно е скоро.

— В сряда.

— Ще се опитам да дойда.

— Организираме малък коктейл по случай откриването във вторник вечерта. Нищо специално — няколко общински съветници и приятелите на музея.

— Вземете Тъкър да попее — каза Дънкан. Ани вече разбираше, че да се води неутрален разговор е невъзможно. Това беше уникален шанс за Дънкан и той нямаше да го пропусне.

— Ами да — каза Ани. — Ако Тъкър реши да прекъсне двайсетгодишното си мълчание, най-вероятно би избрал за сцена музея на Гулнес.

Тъкър се засмя. Дънкан сведе поглед към чинията си.

— Щеше да е страхотно. Аз… не знам дали Ани ти е казала, но аз наистина съм много голям почитател на музиката ти. Аз… Не мисля, че ще е преувеличено, ако кажа, че съм световен експерт.

— Чел съм нещата ти — каза Тъкър.